Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Сегиз-тогиз срещахме хора, бледоликите местни жители ни гледаха на кръв, но никой не ни закачаше. По едно време свърнахме и излязохме на оживена търговска улица. Отново наред с белите виждахме и азиатски лица — имах усещането, че съм се измъкнал от миша дупка и отново съм в реалния свят.
Щом наближихме познатия терен на Хай стрийт в Уайтчапъл, Гологлавко тръгна малко по-бавно. Пак чувах някъде в далечината сирени, по едно време, когато наближихме маршрута на шествието и размириците, покрай нас дори се стрелнаха няколко пожарни коли. От една пресечка изникнаха неколцина „кръсти“, всички до един превързани и с разкървавени чела, и аз се притесних, но моят спътник най-неочаквано пое в съвсем друга посока.
Улиците отново станаха по-спокойни, макар и по-азиатски, докато вървяхме, както ми се стори, на юг. Гологлавко все бързаше напред и аз изоставах, но на ъглите спираше и ме изчакваше. Пак нямах никаква представа къде се намирам, бях капнал от умора и накрая го сграбчих за ръката — да не би отново да хукне по някоя непозната улица.
— Едвам се държа на крака! — рекох му. — Почивка.
Той спря, но започна да нервничи като куче, което напира да се отскубне от каишката. Седнах на каменните стъпала пред закования с дъски вход на необитаема жилищна сграда. Мъжът ме последва без особено желание, но не седна, само заподскача от крак на крак, сякаш му се пикаеше неудържимо.
— Нека си поема дъх — примолих се аз.
— Остава ни съвсем малко — обясни ми той и посочи някъде към улицата.
— В такъв случай нека го обсъдим, а?
Мъжът ме погледна, но не каза нищо.
— Като начало благодаря — рекох му. Той продължи да ме гледа тъпо. — За там. Че ме отървахте от онези шибани добичета. Спасихте ми задника от як пердах.
— Много се радвам за задника ви, но е излишно да ми благодарите. Постъпих, както са ми наредили.
— Наредили ли? Кой? Какво?
Мъжът явно се притесни от въпросите, но и не искаше да ме обижда. Все едно и той трябваше да излезе на глава с онези типове от „Връзки с обществеността“.
— Аз съм само слуга, правя, каквото ми кажат — рече той накрая. — Не ми е работа да отговарям на такива въпроси.
— А чия работа е? Да ви призная, предпочитам да знам кой урежда купона, преди да приема поканата.
— Съвсем наблизо е — каза мъжът и пак погледна улицата — пикочният му мехур, изглежда, беше пред пръсване.
— Е, хайде, от мен да мине — склоних аз. — Който се бои от мечки и така нататък… — Изправих се бавно и смръщен, разтърках натъртеното си рамо. — Я чакайте малко… — помолих. — Как се казвате?
Той престана да подскача и ме погледна много сериозно. Стори ми се едва ли не че се двоуми дали да ми довери такава тайна.
— Дазра — отвърна мъжът и кимна. — Наричай ме Дазра.
— Дазра — повторих аз. — Добре.
Той пак тръгна нагоре по улицата и вече бе направил пет-шест крачки, когато го повиках. Мъжът спря и се обърна.
— Трябва да те питам нещо, Дазра — рекох му.
Върху лицето му се плисна вълна на угриженост.
— За онова късче метал насред езика ти. Не те ли боли?
Дазра най-сетне се усмихна и ми се изплези.
— Кански — изфъфли той.
И продължи нататък по улицата.
„Отговора си го бива“, помислих аз. И го последвах.
Дазра отново бе избързал на половин пресечка пред мен, този път обаче го настигнах точно по средата на улицата, пред индийско ресторантче, което изглеждаше толкова запуснато, че плачеше за проверка на ХЕИ. Нямаше табела — поне аз не видях. На витрината беше лепнат лист с менюто, ала от слънцето буквите бяха излинели и не успях да разчета и една-едничка думица. Витрините на съседните магазини бяха заковани с дъски, по улицата не се виждаше жива душа. Дазра посочи входа на ресторанта и кимна.
— О-о, не съм гладен — заувъртах аз.
Очите на Дазра се разшириха, раменете му увиснаха, сякаш той искаше да ми каже: „Започва да ми писва от теб, защо не вървиш на…“. Той пак посочи ресторанта, този път обаче отвори и вратата.
Вътре не беше чак толкова ужасно, както отвън. Заведението се състоеше от едно-единствено помещение, което бе най-много десетина квадратни метра, и в него бяха наблъскани десетина масички — там, където пространството го позволяваше. И дори където не го позволяваше. В дъното имаше врата, която водеше към тясна кухничка: в нея двама дребни азиатци се караха и подвикваха нещо на хинди на един отегчен келнер. Колкото и да не ви се вярва, всички маси до последната бяха заети, а клиентите явно харесваха кухнята. Да ви призная, ухаеше невероятно.