Четирите цвята на магията

— Саренач — отсече главорезът. Предай се.

Заповедта изненада Кел. Наемниците ти отнемаха кесията и кръвта, но не вземаха пленници.

— Остави меча — нареди антари. Опита с волята си да изтръгне оръжието от хватката на противника, но то беше защитено. Още една предпазна мярка мечът да не попадне в грешни ръце. Което вече се бе случило. Кел изруга и извади своя нож от канията. Беше цял фут по-къс от кралското острие.

— Предай се — повтори главорезът със странно равен глас. Вирна брадичка и Кел забеляза проблясък на магия в очите на противника си. Заклинание за принуда? Разполагаше само с миг да забележи употребата на забранена магия, преди врагът да му се нахвърли, а сияйното оръжие да разцепи въздуха пред него. Кел отскочи и се изплъзна под меча, тъкмо когато втори нападател се появи в другия край на уличката.

— Предай се — призова и вторият.

— Един по един — отряза Кел. Вдигна ръце във въздуха, уличните камъни потръпнаха и след това излетяха да се строят в стена от камък и прахоляк, която прегради пътя на втория нападател.

Първият обаче напредваше и продължаваше да размахва меча си и Кел издрапа назад изпод дъгата на замаха му. Почти успя — острието го улучи в рамото, цепна плата и на косъм пропусна плътта му. При следващия замах той се хвърли встрани, но този път мечът го настигна и го сряза през ребрата. Болката пламна в гърдите на Кел, а по корема му изби и потече кръв. Негодникът продължаваше напред, младежът отстъпи и се опита да нареди на уличните павета да застанат помежду им. Те потръпнаха и останаха неподвижни.

— Предай се! — нареди главорезът с твърде равния си глас.

Кел притисна длан към предницата на ризата си в опит да спре кръвта. Изплъзна се под поредния удар.

— Не! — обърна кинжала в ръката си, хвана го за върха и го метна с всички сили. Острието намери целта и потъна в рамото на главореза. Но, за ужас на Кел, той не изтърва оръжието си. Продължи да налита. На лицето му не се изписа болка, докато вадеше острието и го захвърляше.

— Предай камъка — изрече с все тъй мъртвешко изражение.

В опит да го защити, Кел сви пръсти около талисмана в джоба си. Камъчето забръмча в дланта му и още докато го хващаше, антари осъзна, че ако изобщо би могъл да го предаде — а не можеше, не искаше, не и без да разбере за какво служи и кой го търси — няма желание да го даде никому. Мисълта да се раздели с него беше непоносима. Което беше абсурдно. И все пак дълбоко в себе си копнееше да го задържи.

Главорезът пак го нападна.

Кел се опита да отстъпи още крачка, но раменете му се опряха в самоделната барикада.

Нямаше накъде да бяга.

Мрак блестеше в очите на главореза и острието му запя във въздуха. Кел вдигна празната си ръка и нареди:

— Спри! — сякаш това щеше да помогне с нещо.

Само че — незнайно как — помогна.

Думата отекна из уличката и между едно ехо и следващото, нощта около Кел се промени. Времето сякаш се забави, също и главорезът, а също и самият Кел, но камъкът, който стискаше в шепата си, се пробуди за живот. Личната магия на антари изтичаше през раната на гърдите му, но камъкът звънтеше от мощ и от него се заизлива гъст черен дим. Издигна се по ръката на Кел, премина през гърдите му, стече се по изпънатата му длан, и се понесе през въздуха към бандита. Не го удари, не го събори. Просто се уви и се стегна около тялото му, разгърна се над краката му, нагоре по ръцете и около гърдите. И, където го докоснеше — веднага щом го докоснеше — застиваше, прихващайки главореза на средата между крачките; между издишането и вдишването.