![Дневници и нощници [calibre 1.22.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/3/6/dnevnici-i-noshchnici-calibre-1-22-0-download.jpg)
Дневници и нощници [calibre 1.22.0]
- Автор: Сиромахов Иво
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Penguin Books Ltd
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Дневници и нощници [calibre 1.22.0]». Краткое содержание книги:
постнички и аматьорски, но аз не мога да му вдъхна талант. Мога само да го науча на
занаят и да го възпитам в добър вкус.
И как ми се отблагодарява тоя нещастник? Като ебе жена ми. Каква мерзост!
7 април 1787
Днес при мен пристигна нов ученик. 17-годишен надъхан пич от Бон. Казва се
Лудвиг ван Бетовен. Много е амбициозен и ми сподели, че имал идеи как да промени
структурата на класическата симфония. Щял да замени менуета със скерцо и да
използва някакви “паралелни квинти”.
Това младите винаги искат да впрегнат коня пред каруцата. Абе научи се първо
да композираш елементарни песнички, па после тръгни да правиш революции в
симфонията... Всеки си мисли, че музиката започва от него.
След това ми изсвири на клавесина едно мотивче в до минор, което той е
озаглавил “Съдбата чука на вратата”. Мотивчето е “Сол-сол-сол-ми бемол, фа-фа-фа-
ре”. Не е лошо като начало, от това може да излезе някаква весела песничка, но Лудвиг
твърди, че тези тонове били заредени с драматизъм! Голям чешит.
Изобщо тоя Бетовен не е лошо момче и изглежда има някакъв талант, но е глух
като кантонерски петел. Нищо не чува и се налага да му крещя като луд.
Вече и глухите почнаха да композират. Накъде върви музиката?
10 април 1787
Станах рано, хапнах набързо два кроасана и тръгнах към операта. Пристигнах
цял час преди началото на репетицията и видях, че в кафето седи новата
виолончелистка. Беше сама, пиеше кафе латте, а невероятните й котешки очи гледаха
отнесено през прозореца.. Приближих се до масата, кимнах учтиво и попитах:
– Свободно ли е?
Тя се стресна от унеса, в който беше изпаднала, усмихна се и каза:
– Да, заповядайте.
Седнах. Ръцете ми се изпотиха от вълнение.
– Казвам се Йоханес Хризостомус Волфганг Теофилус Моцарт.
– Приятно ми е – Мартина Хилдегард Браухич фон Хандерсхайм.
– Хандерсхайм? Това не е ли в Шварцбург-Зондерсхаузен?
– Не. Намира се във Вестбрауншвайг, близо до Густенхолц-Кьомерлинг.
Всъщност съм родена в Хелмшероде, но родителите ми са от Мекленбург-Щрелиц.
– Така ли? Какво съвпадение! Аз имам един братовчед там. Казва се Ото Кайтел
Курцщрумпф фон Дубенбубен. Голям турист. С него неведнъж сме ходили в
Алткройцгебирге над Румпелхумпелбах. Пътеките са стръмнички, но при ясно време от
Клайнерфуксшьоншпице се открива разкошна гледка към Тийфбруненаугензее.
– Нима?
– Да. Веднъж си правихме пикник там с едни месари от Шаумбург-Липе
Фюрстентум, които се оказаха долни пияници. Пяха йодлери, докато прегракнаха.
– Мразя йодлери.
– И аз.
– Много са селски.
– Да. Между другото имате очарователен нидерландски акцент.
– Учила съм три години в Хертогенбосх при леля ми Лизелоте ван Мекендупен.
Нейният прапрадядо е един от идеолозите на Утрехтската уния…Та от Хертогенбосх
ми остана този акцент. Това леко хъхрене.
69
– Веднага го усетих.
– Мислех си, че вече не ми личи, но вие имате изумителен слух.
– Професия.
– Пишете ли нещо ново в момента?
– Предимно халтури. Аз съм комерсиален композитор.
– В това няма нищо лошо.
– Само с опери не се живее. Сега пиша едно дивертименто по случай рождения
ден на Густав Вилхелм Швайнщайг Лемперхазе.
– Не ми говорете за този. Много е надут.
– Е, богатите са такива.
– Какво дивертименто пишете?
– И аз вече не знам какво. Три пъти го преправям и все не му харесва. Не искал
да е в до мажор, а в сол минор.
– Простак.
– Абсолютен. Опитах се да му обясня, че сол минорът вече е демоде, но той
настоява.
– Може ли да го погледна?
– Разбира се.
Извадих нотите от чантата си и й ги подадох. Тя ги зачете, усмихна се, а след
малко взе да се смее с глас.
– Гениален сте, Волфганг. Тоя внезапен фа диез в шейсет и втория такт направо
ме разби! Как ви хрумна? Изобщо как може да пишете толкова зашеметяваща музика?
– А на вас не ви ли тежи да мъкнете всеки ден това виолончело?
– Свикнала съм. Пък и усещането да свириш на виолончело е много… как да
кажа… еротично.
– Така ли?
– Ами да. Когато го поставя между краката си и започна да свиря, вибрациите му
тръгват по бедрата ми и… усещането е като при секс.
– Докато свирите?
– Да.
– Не мога да повярвам.
– Не вярвате, защото сте мъж. Не сте ли си забелязали, че 90 процента от
изпълнителите на виолончело са жени?
– Не се бях замислял за това. Значи искате да кажете, че когато свирите, това ви
възбужда?
– Не винаги. Зависи от музиката. Когато свиря Салиери, нищо не усещам. Той е