Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Въздъхнах. Поръчах на стюардесата да ми донесе едно питие и отпих от него. Ако бях тръгнал с колата до Албукерк по обичайния начин, това щеше да ми отнеме твърде много време. Минаването през Сенките в този случай не ми вършеше работа, защото никога преди не бях посещавал това място и не знаех как да го открия. Жалко. Искаше ми се там колата да е на мое разположение. Люк вероятно вече бе отпътувал за Санта Фе.
Загледах се в облаците и се опитах да открия в тях въображаеми фигури. Тези, които видях, отговаряха напълно на настроението ми, затова измъкнах книжлето от раницата и четох, докато самолетът започна да се спуска. Когато отново погледнах навън, за известно време пейзажът се състоеше предимно от планински склонове. Скрибуцащ глас ни увери, че времето долу е приятно. Замислих се за баща си.
Измъкнах се от вратата на самолета, преминах край магазин за сувенири, претъпкан с индиански накити, мексикански гърнета и други странни предмети, открих телефон и се обадих в местния „Хилтън“. Люк вече се беше изнесъл оттам. Обадих се в „Хилтън“ в Санта Фе. Разбрах, че е отседнал там, но в момента отсъства. Резервирах стая и за себе си и затворих телефона. Жената на гише „Информация“ ми обясни, че мога да хвана извънредния полет за Санта Фе след около час и половина и ме насочи към гишетата за билети. Някъде бях чел, че Санта Фе е една от малкото столици на провинции в Мексико без голямо летище.
Докато се насочвахме на север, на борда на един „И-25,“ някъде около разрастващата се сянка на връх Сандиа, Фракир се затегна за миг около китката ми и отново се отпусна секунда по-късно. После отново. И още веднъж. Заоглеждах се бързо из малкия салон, за да открия опасността, за която току-що бях предупреден.
Мястото ми се намираше в задната част на самолета. Малко по-напред се бе настанила съпружеска двойка на средна възраст. Мъжът и жената говореха с тексаски акцент и се бяха окичили с изобилие от крещящи бижута от сребро и тюркоази. Около средата на салона имаше три по-възрастни жени, които обсъждаха живота в Ню Йорк. Близо до тях бе седнала млада двойка, загърбила напълно останалия свят. По диагонала, другата страна на пътеката, двама млади мъже, със сакове пригодени за тенис-ракети, си говореха за колежа. Зад тях, една монахиня четеше книга. Погледнах навън, но не видях нищо заплашително по магистралата или около нея. Не ми си щеше да привличам вниманието с излишни маневри из салона.
Затова произнесох една-единствена дума на Тари и разтрих китката си, след което предупрежденията секнаха. Остатъкът от пътуването мина безбурно, но въпреки това аз не успях да се успокоя, макар че фалшивите тревоги също да не бяха изключени, просто заради естеството на всяка нервна система. Гледах червените плочи и червеникаво-жълтата почва под себе си, поточетата с построените над тях мостчета, плъзгах погледа си по далечните планински била и по по-близките склонове, осеяни с кедрови дървета, и се чудех. „З“? Дали се беше появил отново, дали ме наблюдаваше отнякъде в очакване? И ако беше така, то защо? Защо просто не седнехме на по бира, за да обсъдим проблема? Можеше да се окаже недоразумение.
Само дето нямах чувството, че е недоразумение. И все пак щях да се чувствам по-спокоен, ако знаех какво точно става, макар че с това проблемът нямаше да отпадне. Бях готов дори аз да платя бирата.
Докато се спускахме над града, лъчите на залязващото слънце хвърлиха своите отблясъци върху ивиците сняг по Сангре де Кристо. Сенки се спуснаха но сиво-червените склонове. Повечето от сградите, които се виждаха, бяха с гипсова мазилка. Когато слязох от автобуса пред входа на „Хилтън,“ ми се стори, че температурата е паднала с десетина градуса в сравнение с тази в Албукерк. Все пак тук надморската височина беше нараснала с около осемстотин метра, а времето бе напреднало с почти два часа.
Регистрирах се и намерих стаята си. Опитах да се свържа с Люк, но никой не вдигна. Взех душ и се преоблякох. Позвъних още веднъж до неговата стая, отново никакъв отговор.
Реших да намеря бара, да гушна там една бира и след известно време да позвъня отново. Надявах се Люк да не е успял да удари някой джакпот по женска линия.