Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Последва почти мигновено отпускане, сякаш пръстът ми ненадейно бе отънял. Схванах идеята. Измъкнах пръстена и под него се разкри следата от впиването му в плътта ми. Фракир отново се размърда, като че ли искаше да го изблъска. Погалих я.
— Добре — казах аз. — Благодаря ти. Обратно.
Тя сякаш се поколеба за известно време, но накрая се подчини на волята ми, без да се налага да формулирам по-ясно заповедта си. Плъзна се отново, уви се около китката ми и избледня.
Пооправих се и се върнах в бара. Подадох пръстена на Люк, седнах и отпих от бирата си.
— Как успя да го свалиш? — попита той.
— С малко сапун — отвърнах аз.
Той загъна пръстена в кърпичката си и го прибра.
— Май не успях да ти измъкна паричките, а?
— Така изглежда. Няма ли да си го сложиш?
— Не, за подарък е. Знаеш ли, въобще не съм очаквал, че ще цъфнеш тук — изкоментира той и загреба шепа фъстъци от купичката, която се беше появила в мое отсъствие. — Предполагах, че просто ще ми звъннеш, за да уговорим нещо за по-късно. Въпреки това се радвам, че дойде. Кой знае кога щеше да се окаже това „по-късно“. Виж, имам някои планове, които се задвижиха по-бързо, отколкото очаквах. Точно тях исках да обсъдя с теб.
Кимнах.
— Аз също имам някои неща, за които искам да си поговорим.
Той кимна на свой ред.
В тоалетната бях решил засега да не споменавам за Мартинес и нещата, за които той бе намекнал в началото на разговора ни. И макар казаното да не представляваше някакъв особен интерес за мен, винаги се чувствам по-сигурно при разговорите си с когото и да било, включително с приятелите си, когато разполагам с малко допълнителна информация, за която събеседникът ми не подозира. Затова реших да оставя нещата, както си бяха.
— Нека тогава да постъпим като цивилизовани хора и да оставим всичко по-важно за след вечерята — каза Люк, докато късаше салфетката си на ивици. Събра парченцата и добави: — После ще намерим някое по-усамотено място, където да поговорим.
— Добра идея — съгласих се аз. — Искаш ли да вечеряме тук?
Той поклати глава.
— Вече ядох тук. Не е зле, но ми се ще да сменя менюто. На сърцето ми е легнало едно местенце съвсем наблизо. Нека да прескоча дотам и да проверя дали имат свободни маси.
— Дадено.
Той пресуши остатъка от бирата си и излезе.
… И това споменаване на Амбър. Кой, по дяволите, беше Мартинес? За мен беше повече от важно да науча отговора на този въпрос, защото външността очевидно лъжеше. Последните му думи бяха на Тари, моят роден език. Как така и защо, нямах никаква представа. Проклех собствената си инертност, заради която бях оставил въпроса със „З“ висящ толкова дълго. За лавинообразното разрастване на цялата бъркотия можех да виня вероятно само твърде високото си самочувствие. Щеше да ми е за обеца на ухото, само дето в момента не си падах по подобни украшения.
— Добре — каза Люк, след като се появи иззад ъгъла, изрови от джоба си някакви банкноти и ги хвърли на масата, — имаме си резервация. Допий си бирата и после ще се поразходим.
Допих я, станах и го последвах. Той ме поведе през коридорите до просторното фоайе, което прекосихме, за да излезем през задния вход. Озовахме се сред благоуханната вечер, пресякохме паркинга и тръгнахме по тротоара на улица „Гуадалупе“. Кръстовището с „Аламеда“ се оказа съвсем наблизо. Прекосихме и двете улици, минахме край една голяма църква и на следващия ъгъл завихме надясно. Люк посочи един ресторант, наречен „Ла Тертулиа“, който се намираше малко по-нагоре, от другата страна на улицата.
— Това е — каза той.
Прекосихме и се отправихме към входа. Беше стара и ниска кирпичена сграда, в испански стил, която отвътре беше по своему стилна. Оправихме една глинена кана със сангриа, две порции „Пойо адова“, няколко хлебчета и твърде много чаши с кафе, като през цялото време спазвахме уговорката да не говорим за нищо сериозно, докато трае вечерята.
Докато похапвахме, двама мъже поздравиха Люк, като всеки от тях се спря, за да размени по няколко любезности.