Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Мистър Бразда, на който се натъкнах във фоайето в опита си да получа нужните координати, се оказа управител на хотела. Той ме попита как намирам стаята си, после разменихме няколко любезности и той ми посочи съответния коридор. Запътих се натам, но не успях да стигна до целта си.
— Мърл! Какво правиш тук, по дяволите? — ме попита един познат глас.
Обърнах се и забелязах Люк, който тъкмо бе влязъл във фоайето. Изпотен и ухилен, той носеше прашни работни дрехи и ботуши, шапка от същия тип и няколко пласта мръсотия. Здрависахме се и аз казах:
— Исках да поговоря с теб. — И добавих: — С какво се занимаваш сега? Да не вербуваш доброволци за нечия кауза?
— Не, мотах се цял ден около Пекос — отвърна ми той. — Винаги го правя, щом намина оттук. Страхотно е.
— Трябва и аз да опитам някой път — казах аз. — Май че е мой ред да те черпя една вечеря?
— Правилно — отговори ми Люк. — Изчакай само да взема един душ и да се преоблека. Ще се срещнем в бара след петнайсет-двайсет минути. Става ли?
— Дадено. До скоро.
Тръгнах по коридора и открих мястото. Беше средно голямо, с приглушено осветление, прохладно и сравнително добре посетено. Помещението включваше две стаи с широка връзка между тях, обзаведени с ниски, удобни на вид кресла и малки масички.
Една млада двойка тъкмо освобождаваше ъгловата маса вляво от мен, за да се отправи с питиетата си в ръка към салона на ресторанта. Заех масата. Малко след това се появи сервитьорката и си поръчах бира.
Бяха изминали няколко минути, през които отпивах от бирата си, а съзнанието ми прехвърляше отново гадостите от последните няколко дни, когато забелязах, че една от фигурите, които се мотаеха наоколо, не ме подмина. Въпросната фигура се бе установила до мен, но достатъчно назад, за да може погледът ми да отчете единствено мъглявото й присъствие.
Дочу се тих глас:
— Извинете, може ли да ви задам един въпрос?
Обърнах се и видях нисък, слабоват мъж, с прошарена коса и мустаци и черти на испанец. Беше облечен впечатляващо изискано, вероятно в съответствие с местните представи за бизнесмен. Последва съвсем кратка усмивка, която разкри пред мен отчупеното връхче на един от предните му зъби и факта, че е притеснен.
— Казвам се Дан Мартинес — каза той, без да ми подаде ръката си. После хвърли един поглед на креслото срещу мен. — Мога ли да поседна при вас за минутка?
— За какво става въпрос? Ако продавате нещо, не съм заинтересован. Освен това очаквам някого…
Той поклати глава.
— Не, нищо подобно. Знам, че очаквате някого — мистър Люк Рейнард. Всъщност това, което ще ви кажа, се отнася и до него.
Посочих му креслото.
— Добре. Седнете тогава и задайте въпроса си.
Той седна, кръстоса ръцете си и ги облегна на масата. След това се наведе напред.
— Дочух разговора ви във фоайето — започна той, — и останах с впечатлението, че го познавате доста добре. Ще имате ли нещо против да ми кажете от колко време го познавате?
— Ако това е всичко, което искате знаете — отговорих аз, — от около осем години. Учихме заедно в колежа, след това работихме няколко години за една и съща компания.
— „Гранд Дизайн“ — уточни той, — фирма за компютри в Сан Франциско. А познавахте ли се преди колежа?
— Излиза, че вече сте научил доста неща — казах аз. — Какво искате всъщност? Да не сте нещо като ченге?
— Не — каза той, — нищо подобно. Уверявам ви, че не искам да навлека неприятности на вашия приятел. Просто се опитвам да спестя малко от тях на самия себе си. Нека само ви попитам…
Аз поклатих глава.
— Дотук с жокерите — му казах. — Не обсъждам приятелите си с непознати, без да имам солидна причина.
Мартинес разтвори широко ръце.
— Не бих се почувствал измамен — каза той, — ако вие му разкажете за нашия разговор. Всъщност дори искам да го сторите. Той ме познава. Аз искам той да научи, че съм разпитвал за него, става ли? В действителност това би било в негова полза. По дяволите, та аз дори разпитвам негов приятел, не е ли така? Разпитвам някой, който би решил да ме излъже, за да му помогне. Просто се нуждая от няколко простички факта…
— А аз от една простичка причина — защо ви е необходима тази информация?