Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ти май познаваш всички в това градче — подхвърлих аз малко по-късно.
Той се ухили.
— Въртя тук сериозен бизнес.
— Не думай? Градчето ми се стори доста малко.
— Така е, но това би могло само да те подведе. Това е столицата на щата. Тук доста хора купуват от онова, което продаваме.
— Значи реализираш сериозна печалба?
Той кимна.
— Това е една от най-горещите точки в моя маршрут.
— И как успяваш да се оправиш, щом скитосваш по цял ден из горите?
Люк ме погледна от бойната линия, в която бе строил приборите и чиниите си. Усмихна се.
— Нали и аз трябва да си почивам от време на време — каза той. — От време на време ми писва от големите градове и офиси. Тогава ми се приисква да се махна, да побродя наоколо, да се разходя с кану или нещо такова, иначе ще ми изгърмят бушоните. В интерес на истината, това беше една от причините, поради които насочих бизнеса към този град — многото удобни за тая цел местенца в непосредствена близост.
Люк отпи от кафето си.
— Знаеш ли — продължи той, — в прекрасна вечер като тази би трябвало да се поразходим с колата наоколо, за да разбереш какво имам предвид.
— Звучи ми добре — казах аз, докато се протягах и се оглеждах за келнера. — Но не е ли твърде тъмно, за да успеем да видим кой знае какво?
— Не. Луната ще изгрее, звездите ще се покажат, а тук въздухът е толкова чист. Ще видиш.
Взех сметката, платих и отново се озовахме навън. Луната определено бе изгряла.
— Колата ми е на хотелския паркинг — каза Люк и пресякохме улицата. — Насам.
Щом стигнахме до паркинга, той ми посочи една кола с размерите на железопътен вагон, отключи я и махна да вляза. Измъкнахме се на улицата, завихме в първата пряка и той подкара колата по „Аламеда“ до пресечката й с „Пасео“, там зави надясно и се заизкачва по някаква улица, наречена „Отеро“, за да излезе след това на „Хайд Парк Роуд“. Оттук нататък движението беше съвсем рехаво. Подминахме една табелка, която отбелязваше, че се насочваме към ски-пистата.
Докато си пробивахме път напред по многобройните завои, аз усетих как напрежението ме напуска. Скоро всички следи от човешка дейност останаха зад нас, а нощта и тишината се възцариха напълно. Никъде не се виждаха уличните светлини. През отворения прозорец долових аромата на борови дървета.
Обърнах се към Люк. Той беше вперил поглед право пред себе си, сбърчил чело. Въпреки това явно усети погледа ми, защото изведнъж се отпусна и ми се ухили.
— Кой ще започне първи? — попита той.
— Давай ти — отвърнах му аз.
— Добре. Оная сутрин, когато спомена, че напускаш „Гранд,“ ти каза още, че не се каниш да работиш на друго място, нито пък да преподаваш.
— Точно така.
— Каза, че смяташ просто да попътуваш насам-натам.
— Ъ-хъ.
— Малко по-късно в главата ми изникна друга възможност.
Погледна ме, но аз не казах нищо.
— Помислих си — каза той след известно време, — дали пък не си се захванал да проектираш нещо, за да подсигуриш създаването на своя собствена компания, или пък по нечия чужда поръчка. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Мислиш, че съм се добрал до нещо, нещо наистина непознато, и не искам то да стане притежание на „Гранд Дизайн?“
Люк плесна по седалката.
— Винаги съм си знаел, че не си глупак — каза той. — Значи сега се мотаеш, само за да изчакаш докато начинанието набере нужната скорост. Когато това стане, ти ще пипнеш купувача, който се окаже най-перспективен.
— Не звучи зле — казах аз, — само дето няма нищо подобно.
Люк се ухили.
— Хайде де — каза той. — Това, че работя за „Гранд“, не ме превръща автоматично в техен шпионин. Би трябвало да го знаеш.
— Знам го.
— Освен това не те питах от едното любопитство. Всъщност имам съвсем други планове. Бих искал да успееш и то не как да е.
— Благодаря ти.
— Бих могъл да ти бъда от полза, от значима полза, смея да отбележа.
— Започвам да схващам накъде биеш, Люк, но…
— Защо просто не ме изслушаш? Първо, обаче, ще ми отговориш на един въпрос. Не си подписвал никакъв договор с някой от местните, нали?