Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Погледът ми се плъзна нагоре по улицата. Сградата, приютявала преди „Брутус Сторидж“ и покойния Виктор Мелман, вече не съществуваше. Обгорен, полусринат скелет и части от две стени заемаха сега нейния ъгъл. Насочих се натам.
Обиколих останките, за да ги огледам. Те бяха студени и уталожени. Сивите ивици и бледите кръгове в саждите означаваха, че водата, изсипана върху сградата, вече се бе изпарила. Миризмата на пепел не беше особено силна.
Дали всичко бе започнало от моята клада във ваната? Едва ли. Пламъците й бяха твърде малки и ограничени, а и не бях забелязал да са се разраснали, докато чаках в апартамента.
Докато оглеждах руините, край мен премина момче със зелено колело. Няколко минути по-късно то се върна и застана на около три метра от мен. Беше около десетгодишно.
— Аз го видях — заяви то. — Видях пожара.
— Кога беше това? — попитах го аз.
— Преди три дни.
— Разбра ли се как е започнал?
— Нещо в склада, нещо запа…
— Запалително?
— Ъ-хъ — каза то през усмивка с липсващ зъб. — Може и да е било нарочно. Заради застраховката.
— Сериозно?
— Ъ-хъ. Татко каза, че сигурно бизнесът им не е вървял.
— Не е като да не са ставали такива работи — казах аз. — Имало ли е някой вътре?
— Предполагат, че художникът, дето живееше на горния етаж, е изгорял, защото не успели да го открият. Ама не намерили и кости или нещо такова. Пожарът си го биваше. Дълго време горя.
— През нощта ли беше или през деня?
— През нощта. Ей оттам го гледах. — Момчето посочи едно място от другата страна на улицата, в посоката, обратна на тази, от която се бях появил. — Доста вода му изляха.
— Видя ли някой да излиза от сградата?
— Не — каза то. — Когато пристигнах, вече здравата се беше разгоряло.
Кимнах и се обърнах към колата си.
— Патроните би трябвало да избухнат в пожар като тоя, нали така? — подхвърли момчето.
— Да — отвърнах му аз.
— Да, ама не.
Аз се обърнах.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
Хлапето вече ровичкаше из джоба си.
— Вчера играхме там с едни мои приятели — обясни то, — и намерихме сума ти патрони.
Малкият отвори дланта си и в нея проблеснаха няколко метални капсули.
Аз тръгнах към него, а той клекна и постави една от тях на тротоара. После неочаквано се протегна, грабна близкия камък и го запрати по нея.
— Недей! — изкрещях аз.
Камъкът се стовари върху патрона, но не последва нищо.
— Така можеш да се осакатиш… — започнах аз, но хлапакът ме прекъсна.
— Ами. Нито един от тия боклуци няма да гръмне. Тоя розов прах дори не гори. Имаш ли кибрит?
— Розов прах ли? — попитах аз и отместих камъка. От смачканата метална капсула се бе проточила ивичка от розов прах.
— Ето — каза момчето, сочейки към него. — Странно, а? Аз пък мислех, че барутът е сив.
Коленичих и докоснах веществото. Стрих го между пръстите си. Помирисах го. Дори го опитах на вкус. Не можах дори да предположа какво, по дяволите, е това.
— Предавам се — казах. — Та казваш, че дори не гори, а?
— А-ха. Сложихме малко от него на един вестник и подпалихме хартията.
— Да ти се намират още патрони?
— Ами-и… да.
— Ще ти дам един кинт за тях — казах аз.
Хлапето отново ми показа зъбите с празнината между тях и посегна към джоба на дънките си. Прекарах Фракир през пачката със странни банкноти от Сенките и измъкнах оттам един долар. Момчето го прибра и ми подаде два изцапани със сажди трийсетмилиметрови патрона.
— Благодаря — каза то.
— Пак заповядай. Имаше ли още нещо интересно там?
— Не. Останалото е само пепел.