Каменният кръг [bg]

Малка колона роби идваше от колибите. Жените носеха бебета и вързопи, готварски съдове висяха от раменете им, а главите им бяха увити с бели тюрбани. Там беше и Маргарет Кембъл, също с тюрбан. Една млада жена я подкрепяше уважително.

Джейми я видя и пристъпи към нея.

— Госпожице Кембъл! Маргарет!

Тя и придружителката ѝ спряха; младата жена сякаш пристъпи между нея и Джейми, но той вдигна ръце, за да покаже, че не иска да навреди, и жената неохотно се отдръпна.

— Маргарет, Маргарет, помниш ли ме?

Тя се вгледа невиждащо в него. Той много бавно обгърна лицето ѝ с длани.

— Маргарет — каза тихо и настоятелно. — Маргарет, чуй ме! Помниш ли ме, Маргарет?

Тя примигна веднъж, два пъти, и гладкото ѝ кръгло лице се събуди. Не беше като внезапното обладаване от лоа; а бавно, колебливо събуждане на нещо срамежливо и плахо.

— Да, помня те, Джейми — каза тя накрая. Гласът ѝ беше плътен и чист, глас на младо момиче. Устните ѝ се извиха нагоре, а очите оживяха отново, лицето ѝ още беше обгърнато от дланите му.

— Отдавна не съм те виждала, Джейми — каза тя, гледаше го в очите. — Имаш ли вест от Юън? Добре ли е?

Той застина за минута, лицето му бе познатата маска, която скриваше силните чувства.

— Той е добре — прошепна накрая. — Много добре, Маргарет. Даде ми това, да го пазя за теб, когато те видя. — Сведе глава и я целуна нежно.

Няколко жени бяха спрели и гледаха мълчаливо. Но сега започнаха да шепнат и да се споглеждат. После Джейми пусна Маргарет Кембъл и отстъпи назад, а те се събраха около нея като защитници и му кимнаха да се отдалечи.

Маргарет сякаш не съзнаваше това; още не откъсваше очи от лицето на Джейми, усмихваше се.

— Благодаря ти, Джейми! — извика тя, когато младата жена я хвана за ръката и я задърпа да вървят. — Кажи на Юън, че скоро ще съм при него! — Малката група облечени в бяло жени отмина, изчезнаха като призраци в мрака на тръстиката.

Джейми импулсивно пристъпи след тях, но аз го хванах за ръката.

— Остави я — прошепнах, като си спомних какво лежи на пода в салона на плантацията. — Джейми, остави я. Не можеш да я спреш; с тях е по-добре.

Той затвори за миг очи и кимна.

— Да, права си. — Обърна се, спря внезапно и се завъртя, за да погледне отново. В Роуз Хол светеше. Пламъци играеха зад прозорците и на двата етажа. И пред очите ни започнаха да се разпростират и към тайната стая на втория етаж.

— Време е да тръгваме — каза Джейми. Хвана ме за ръка и тръгнахме бързо. Гмурнахме се в шумолящата тръстика, а въздухът внезапно натежа от миризмата на изгоряла захар.