Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
Таня кимна. Това беше вярно.
Въпреки това още му се сърдеше, когато излезе от кафето с последната глава от романа в чантата. Какво я ядеше? Реши, че са онези жени с високите токчета. Вярваше, че Василий би трябвало да е надраснал тази фаза. Промискуитетът беше присъщ на юношеството. Той се унижаваше, явявайки се на всяко празненство в литературните среди с ново гадже. Досега би трябвало да е улегнал и да има сериозна връзка с жена, която му е равна. Може би по-млада, но трябваше да е способна да се мери с него по интелигентност и да цени работата, навярно дори да му помага в нея. Василий имаше нужда от партньор, не от поредица завоевания.
Таня отиде в ТАСС. Преди да се добере до бюрото си, беше спипана от Пьотр Опоткин, главния редактор и политически отговорник за отдела. Както винаги, от устните му висеше цигара.
— Обадиха ми се от Министерството на земеделието. Статията ти за Ставропол не може да излезе.
— Какво? Защо не? Системата на стимулирането е позволена от министерството. И върши работа.
— Грешиш — Опоткин обичаше да казва на хората, че грешат. — Спрели са я. Има нов подход, Ипатовският метод. Пращат цели армади комбайни из областта.
— Отново централизиран контрол вместо лична отговорност.
— Именно — Опоткин извади цигарата от устата си. — Ще трябва да напишеш съвсем нова статия за Ипатовския метод.
— Какво казва областният секретар на партията?
— Младият Горбачов ли? Ами прилага новата система.
„Много ясно, че я прилага“, рече си Таня. Той беше интелигентен човек. Знаеше кога да си затваря устата и да прави каквото му наредят. Иначе нямаше да стане първи секретар.
— Добре — каза Таня, сподавяйки гнева си. — Ще напиша нова статия.
Опоткин кимна и си тръгна.
„Беше твърде добро, за да е истина“, каза си Таня. Нова идея, стимули, плащания за добри резултати, последицата — подобрени добиви, не се искат средства от Москва. Чудо беше, че са разрешили системата за няколко години. В дългосрочен план, за подобна система и дума не можеше да става.
Разбира се.
52.
Джордж Джейкс беше облечен в нов смокинг. Рече си, че изглежда доста добре в него. На четиридесет и две вече нямаше физиката на борец, с която така се гордееше на младини, но още беше стегнат и изправен и черно-бялото облекло го подчертаваше.
Беше в евангелистката църква Ветил, където майка му се черкуваше от десетилетия, във вашингтонското предградие, което сега той представляваше като конгресмен. Църквата беше ниска тухлена постройка, малка и проста, и обикновено я красяха само няколко рамкирани библейски цитати: „Господ е моят пастир“ и „В началото бе Словото“. Ала днес църквата бе празнично пременена с гирлянди, панделки и купища бели цветя. Хорът пееше „Иде скоро“, докато Джордж чакаше невестата си.
На предния ред беше майка му, облечена в нов тъмносин костюм и с подходяща шапчица с воалетка.
— Е, радвам се — каза Джаки, когато Джордж й съобщи, че ще се жени. — Вече съм на петдесет и осем и съжалявам, че чака толкова адски дълго, но съм щастлива, че най-сетне стигна дотук.
Езикът й открай време беше остър, но днес тя не можеше да скрие гордата си усмивка. Нейният син се женеше в нейната църква пред всичките й приятели и съседи, а на това отгоре беше и конгресмен.
До нея седеше бащата на Джордж, сенаторът Грег Пешков. Някак успяваше да накара дори смокингът да изглежда като смачкана пижама. Беше забравил да сложи копчета на ръкавелите на ризата, а папийонката му приличаше на умрял молец. Никой нямаше нищо против.
На същия ред бяха и руските баба и дядо на Джордж, Лев и Марга, вече над осемдесетгодишни. И двамата изглеждаха крехки, но бяха долетели от Бъфало за сватбата на внука си.
С идването си на сватбата и настаняването на предния ред, белите баща, баба и дядо на Джордж признаваха истината пред света, но никой не го беше грижа. Годината беше 1978 и онова, което навремето беше таен срам, вече нямаше значение.
Хорът запя „Толкова си красива“ и всички се обърнаха и погледнаха към входа.
Верина влезе, под ръка с баща си, Пърси Марканд. Джордж зяпна при вида й, както постъпиха и още неколцина от присъстващите. Верина носеше дръзка бяла рокля с голи рамене. До средата на бедрото роклята беше тясна, а надолу минаваше в шлейф. Карамелената кожа на голите й рамене беше нежна и гладка като сатена на роклята. Изглеждаше толкова прекрасна, че направо болеше. Джордж усети, че се просълзява.