Прагът на вечността [bg]

— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — рече Опоткин.

Таня знаеше, че само застрашава кариерата си като спори с него, но вече беше на четиридесет години и й беше дошло до гуша да угодничи на идиоти.

— Финансовият натиск направи полското решение неизбежно — каза тя. — Полша получава огромни субсидии от нас, но освен тях й трябват и заеми от Запада. При посещението си във Варшава Картър беше много твърд. Ясно показа, че финансовата помощ е обвързана с онова, което те наричат човешки права. Ако искаш да виниш някого за триумфа на папата, това е Джими Картър.

Опоткин трябва да бе наясно, че това е истина, но нямаше да го признае.

— Винаги съм казвал, че е грешка да се позволява на комунистическите страни да вземат заеми от западни банки.

Таня знаеше, че трябва да спре дотук и да позволи на Опоткин да излезе с достойнство от спора, но не можа да се въздържи.

— Значи си изправен пред дилема, нали? Или финансиране от Запада, или либерализиране на полското селско стопанство, за да могат поляците да произвеждат достатъчно собствени храни.

— Още реформи! — разгневи се Опоткин. — Твоето решение винаги е такова!

— Полският народ винаги е разполагал с евтина храна. Затова си мълчаха. А когато правителството повишава цените, те се бунтуват.

— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — повтори Опоткин и се махна.

Даниил беше потънал в мисли.

— Добре се справи — каза той на Таня. — Той обаче може да те накара да си платиш за това.

— Искам още малко шампанско — каза Таня.

На бара се натъкна на Василий. Той беше сам. Таня си даде сметка, че напоследък се появява на подобни сбирки без някоя дамичка под ръка и се запита защо. Но тази вечер се беше съсредоточила върху себе си.

— Не мога още дълго да правя това — каза тя.

— Кое? — попита Василий.

— Знаеш.

— Май мога да се досетя.

— Вече съм на четиридесет години. Трябва да живея собствения си живот.

— А какво искаш да правиш?

— Там е бедата, че не знам.

— Аз съм на четиридесет и осем. И изпитвам нещо подобно.

— Какво?

— Вече не гоня момичетата. Или жените.

Таня беше настроена цинично.

— Не ги гониш или просто не ги настигаш?

— Усещам скептична нотка.

— Колко си схватлив.

— Слушай — поде Василий. — Много мислих. Не съм сигурен, че е нужно вече да поддържаме заблудата, че едва се познаваме.

— Какво те кара да кажеш това?

Василий се приведе към нея и сниши глас. Таня трябваше да се напрегне, за да го чуе над шума от веселбата.

— Всеки знае, че Ана Мъри е издателката на Иван Кузнецов, но никой никога не я е свързвал с теб.