Прагът на вечността [bg]

Всеки март Таня пътуваше до Лайпциг да отразява тамошния Панаир на книгата и всеки път се срещаше с Ана Мъри. През седемдесет и трета тя даде на Ана ръкописа на Застой. Винаги се връщаше с подарък за Василий от Ана — електрическа пишеща машина, кашмирено палто — и новини за нови и нови пари, които се трупаха в лондонската му банкова сметка. Навярно той никога нямаше да похарчи нещо от тези пари.

Таня все още вземаше крути предпазни мерки, когато се срещаше с него. Днес слезе от автобуса на около километър и половина от мястото на срещата и се увери, че никой не я следи на път за кафенето на име При Йосиф. Василий вече беше там и седеше с чаша водка пред себе си. На стола до него имаше голям бежов плик. Таня махна небрежно, все едно са само познати, които се срещат случайно. Взе си бира и седна до него.

Радваше се на това колко добре изглежда той. Лицето му излъчваше достойнство, каквото нямаше преди петнадесет години. Кафявите му очи все още бяха нежни, но вече ставаха остри и проницателни също толкова често, колкото проблясваха пакостливо. Таня осъзна, че няма друг човек вън от семейството й, когото да познава толкова добре. Знаеше силните му страни: въображение, интелигентност, чар и онази твърда решителност, която му беше позволила да оцелее и да продължи да пише през десетте години в Сибир. Знаеше и слабостите му, главната от които беше неудържимото желание да съблазнява жените.

— Благодаря ти, че ми каза за Ставропол — каза Таня. — Хубава статия написах.

— Добре. Да се надяваме да не стъпчат целия експеримент.

Таня даде на Василий напечатаната част от книгата и кимна към плика.

— Следваща глава?

— Последната — отговори той и й подаде плика.

— Ана Мъри ще се зарадва — новият роман на Василий беше озаглавен Първата дама. В него съпругата на американския президент — Пат Никсън, да речем — се беше загубила в Москва за двадесет и четири часа Таня се дивеше на въображението му. Да се погледне животът в Съветския съюз през очите на добронамерена консервативна американка беше наситено комичен начин да се критикува съветското общество. Таня плъзна плика в чантата си.

— Кога можеш да предадеш цялата книга на издателя?

— Веднага щом получа пътуване в чужбина. Най-късно през следващия март в Лайпциг.

— През март? — възкликна разочаровано Василий. — Та това е след шест месеца — укорително рече той.

— Ще опитам да се добера до командировка някъде, където ще мога да се срещна с нея.

— Моля те, направи го.

Таня беше огорчена.

— Василий, аз рискувам проклетия си живот, за да направя това за теб. Ако можеш, намери си някой друг или пък го прави сам. По дяволите, нямам нищо против.

— Разбира се — той веднага се разкая. — Съжалявам. Вложил съм толкова много в книгата — три години работа, все вечер, след като се прибера от службата. Но нямам право да съм нетърпелив с теб. — Пресегна се през масата и положи длан върху ръцете й. — Ти беше моят спасителен път и то неведнъж.