Крахът на титаните [bg]

Влезе Йосиф.

— Ето го дядо! — каза Лев.

— Добрутро — троснато отвърна Йосиф.

— Дядо иска сандвич — предположи Дейзи.

— Не — възрази Лев. — Прекалено големи са за него.

На Дейзи й беше приятно, когато Лев казваше явно погрешни неща.

— Не, не са прекалено големи. Прекалено малки са!

Йосиф седна. Когато се върна от войната, Лев установи, че той много се е променил. Йосиф беше надебелял и раираният костюм му беше тесен. Задъхваше се, дори когато слизаше по стълбите. Мускулите му се бяха превърнали в тлъстини, черната коса беше посивяла, а руменото му лице беше придобило нездрава червенина.

От кухнята дойде Полина с кафеник и наля чаша на Йосиф. Той отвори Бъфало Адвъртайзър.

— Как върви бизнесът? — попита Лев. Това не беше безсмислен въпрос. Законът Волстед влезе в сила в полунощ на шестнадесети януари. Според него се обявяваха за незаконни производството, превозът и продажбата на упойващи питиета. Империята на Вялов се състоеше от барове, хотели и продажба на алкохол. Забраната на алкохола беше змията в рая на Лев.

— Умираме — отговори Йосиф с нетипична откровеност. — За една седмица затворих пет бара, а лошото тепърва предстои.

Лев кимна.

— В клубовете продавам безалкохолна бира, но никой не я ще. — Законът позволяваше бира с по-малко от един процент алкохолно съдържание. — Трябва да изпиеш цял галон, за да те хване.

— Можем да продаваме малко незаконна пиячка под тезгяха, но не можем да вземем достатъчно. Пък и бездруго хората ги е страх да купуват.

Олга беше потресена. Тя не знаеше много за бизнеса.

— Тате, какво ще правиш?

— Не знам — отговори Йосиф.

И това беше ново. По-рано Йосиф би предвидил подобна криза и би планирал какво да прави. Ала от приемането на закона бяха минали три месеца, а през това време Йосиф не беше направил нищо да се подготви за промененото положение. Лев очакваше да извади заек от шапката си. Сега обаче с изумление разбираше, че това няма да стане.

Това беше притеснително. Лев имаше съпруга, любовница и две деца и всички те се издържаха с печалбата от бизнеса на Вялов. Щом предстоеше империята да рухне, необходимо беше Лев да направи някои планове.

Полина повика Олга на телефона и тя отиде във фоайето. Лев я чуваше как говори.

— Здравей, Руби — рече тя. — Рано си станала. — Последва кратко мълчание. — Какво? Не го вярвам. — Този път мълчанието беше по-дълго и накрая Олга заплака.

Йосиф вдигна поглед от вестника и попита:

— Какво, по дяволите…

Олга с трясък окачи слушалката и се върна в трапезарията. С насълзени очи тя размаха пръст към Лев.

— Копеле такова.

— Какво съм направил? — рече той, макар да се опасяваше, че знае.

— Ти… ти… Копеле проклето.