Крахът на титаните [bg]

С изопнати нерви излезе от возилото, отиде до входната врата и си отвори със своя ключ.

Мястото бе притихнало. От горния етаж дочуваше гласа на Дейзи и шепота на Полина. Нямаше други звуци.

Стъпваше леко по дебелия килим, прекоси антрето и надникна в приемната. Всички столове бяха преместени покрай стените на стаята. В центъра имаше драпирана с черна коприна подставка, а на нея — полиран махагонов ковчег с лъскави месингови дръжки. Вътре се намираше тялото на Йосиф Вялов. Смъртта беше омекотила свадливите му черти и той изглеждаше безобиден.

Олга седеше край трупа. Беше облечена в черна рокля. Обърната беше с гръб към вратата.

Лев пристъпи в стаята.

— Здравей, Олга — тихо рече той.

Тя зина да се развика, но Лев покри лицето й с ръка и я спря.

— Няма за какво да се тревожиш. Искам само да поговорим — каза той и бавно освободи хватката.

Олга не викна.

Лев се поуспокои. Преодолял беше първото препятствие.

— Ти уби баща ми! — ядно каза Олга. — За какво можем да говорим?

Той пое дълбоко дъх. Трябваше да се справи с това по най-точния начин. Чарът нямаше да е достатъчен. Нужен беше и ум.

— За бъдещето — каза той с нисък доверителен глас. — Твоето, моето и на малката Дейзи. Знам, че съм в беда. Но това се отнася и до теб.

Олга не искаше да го слуша.

— Аз не съм в никаква беда — рече тя и се извърна към тялото.

Лев си придърпа стол и седна близо до нея.

— Бизнесът, който ти наследи, е провален. Разпада се, почти нищо не струва.

— Баща ми беше много богат! — раздразнено отвърна тя.

— Притежаваше барове, хотели и продаваше алкохол. Всичко това е на загуба, при това законът за забрана на алкохола е в сила едва от две седмици. Той вече затвори пет бара. Скоро нищо няма да остане. — Лев помълча малко, после вкара в действие най-силния си довод. — Не можеш да мислиш само за себе си. Трябва да се замислиш как ще отгледаш Дейзи.

Олга изглеждаше потресена.

— Наистина ли бизнесът ще фалира?

— Чу какво ми каза баща ти на закуска онзи ден.

— Всъщност не помня.

— Е, не се доверявай на думата ми, моля. Провери. Питай Норман Найъл, счетоводителя. Питай всеки.

Тя го изгледа настоятелно и реши да приеме казаното сериозно.

— Защо дойде да ми го кажеш?

— Защото измислих как да спасим бизнеса.

— Как?

— Като внасяме алкохол от Канада.

— Това е незаконно.

— Да. Но е единствената ти надежда. Без пиене нямаш бизнес. Тя тръсна глава.

— Мога да се грижа за себе си.

— Сигурно. Можеш да продадеш тази къща за прилична сума, да вложиш печалбата и да се преместиш в малък апартамент заедно с майка си. Може би ще успееш да спасиш достатъчно от имота, та двете с Дейзи да оцелеете няколко години, макар че би трябвало да обмислиш да почнеш работа…