Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Насочих усилията си в претърсването на купищата всевъзможни хартии по лавиците, но останах разочарован. Тъкмо бях преполовил втория си курс към банята, когато телефонът иззвъня.
Светът сякаш замръзна, а мислите ми препуснаха в галоп. Днес беше денят, в който аз трябваше да се озова тук, за да бъда убит. Имах сериозни основания да си мисля, че по план това трябваше вече да се е случило. В такъв случай на телефона можеше да е „З“, който се обаждаше, за да разбере дали разлепването на моите некролози е вече в ход. Обърнах се и зърнах телефона. Беше до мрачната стена близо до спалнята. Веднага разбрах, че ще вдигна слушалката. Тръгнах към телефона, а в това време в главата ми се търкулнаха мисловните зарове, които трябваше да решат съдбата на моя отговор — а) остроумна забележка, б) обида плюс заплаха, и в) опит за заблуда на противника, с цел събиране на допълнителна информация. Колкото и да ми се щеше да се спра на някоя от първите две възможности, благоразумието успя в крайна сметка да ми развали удоволствието, избирайки третата, като ме посъветва също да използвам предимно едносрични думи, произнесени гърлено, и да се преструвам, че съм ранен и задъхан. Вдигнах слушалката в очакване да чуя най-накрая гласа на „З“ и да разбера дали го познавам.
— Да?
— Е? Успя ли? — чу се от другата страна.
Проклети местоимения. Беше жена. Бях сбъркал с рода, но пък въпросът беше точно тоя, който ми трябваше. Едно от две не е чак толкова лош вариант.
Въздъхнах тежко и казах:
— Да.
— Какво има?
— Ранен съм — изграчих аз.
— Сериозно ли е?
— Май че да. Тук… има… нещо за теб. Ела и… го виж.
— Какво е? Нещо негово ли?
— Да. Зле ми е. Ела.
Затръшнах телефона и се ухилих. Добре се беше получило. Имах чувството, че съм я метнал безпогрешно.
Прекосих дневната до креслото, в което бях се настанил преди, придърпах една от масичките с огромен пепелник на нея, седнах и докопах лулата си. Време беше да си почина, да възстановя спокойствието си и да помисля.
Няколко мига по-късно усетих познатото, почти наелектризиращо потръпване. Скочих на крака, грабнах пепелника, а фасовете се разлетяха около мен като куршуми. Проклех глупостта си и се заоглеждах неистово из стаята.
Ето! Пред червените завеси, до пианото, приема форма…
Изчаках, докато очертанията станаха по-ясни и запратих пепелника с все сила.
Миг по-късно тя беше вече там — висока, червенокоса, тъмноока, хванала в ръка нещо като автоматичен пищов, 38-ми калибър.
Пепелникът я уцели в стомаха, тя изохка и се преви на две.
Още преди да успее да се съвземе, аз вече бях до нея.
Издърпах пистолета от ръката й и го хвърлих в другия край на стаята. После сграбчих двете й китки, завъртях я и я тръшнах в близкото кресло. В лявата си ръка тя държеше Карта и аз я изтръгнах от пръстите й. На нея, в познатия стил на Дървото и Картите в джоба ми, беше нарисуван апартаментът.
— Коя си ти? — изръмжах аз.
— Джасра, мъртвецо! — озъби се тя в отговор.
После разтвори широко устни, главата й клюмна напред и аз усетих влажния й допир по опакото на ръката си, с която все така притисках дясната й китка към облегалката на креслото. Миг по-късно почувствах изгаряща болка. Не ме беше ухапала, но въпреки това усещането беше като от нажежен пирон, пронизал плътта ми.
Пуснах китката й и дръпнах ръката си. Усетих, че движението ми е странно забавено и омаломощено. Някаква ледена тръпка плъзна по дланта ми и нагоре към рамото. Ръката ми се отпусна като парализирана. Джасра се измъкна леко от хватката ми, усмихна се, докосна гърдите ми с върховете на пръстите си и ме бутна.
Строполих се назад. Чувствах се отчайващо слаб и не можех да контролирам движенията си. При падането си не усетих никаква болка, но за да обърна глава в нейна посока, докато тя се изправяше на крака, ми бяха нужни невероятни усилия.
— Приятно прекарване — пожела ми тя. — След като се събудиш, те очакват няколкото последни, болезнени мига от твоето съществуване.
Тя се отдалечи извън полезрението ми и малко след това я чух да вдига слушалката на телефона.
Бях сигурен, че ще се обади на „З“ и вярвах в това, което току-що бе казала. Е, поне щях да се запозная със загадъчния художник…