Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Мелман се усмихна.
— Разбира се, че ме използваше — отвърна ми той. — Всеки използва някого. Така е устроен светът. Но той си плащаше със сила и знания. Освен това си мисля, че обещанието му щеше да се изпълни.
Мелман се престори, че гледа към нещо зад мен. Най-изтърканият номер в света и все пак се хванах. Там нямаше никой. Незабавно се обърнах към него.
Той държеше черния кинжал. Вероятно го бе крил в ръкава си. Хвърли се напред, за да ме атакува, напявайки нови заклинания.
Отстъпих и метнах наметалото си върху него. Той се омота и отстъпи встрани, после разсече плата, обърна се и отново тръгна към мен. Този път се беше снижил, опитвайки се да ме заобиколи. Посегнах да сритам ръката, с която държеше кинжала, но той я дръпна назад. Докопах едно парче от пелерината и го омотах около ръката си. Когато Мелман ме нападна отново, аз блокирах неговия удар и вкопчих пръсти в бицепса му. После приклекнах, повличайки го надолу, успях да хвана левия му крак с дясната си ръка, напрегнах сили, вдигнах тялото му високо във въздуха и след това го запратих.
Едва след като завъртях тялото си, за да завърша движението, осъзнах какво съм направил. Беше твърде късно. Нападението му бе погълнало изцяло вниманието ми и аз бях забравил за унищожителния вихър, който се приближаваше бързо и неумолимо. Ръбът на Хаоса се бе приближил повече, отколкото предполагах. А за Мелман бе останало време колкото да каже най-кратките си ругатни, преди смъртта да го отведе там, където нямаше да може повече да прави заклинания.
Аз също изругах, защото сигурно щях да успея да измъкна още информация от него, и тръснах глава, там, в центъра на моя чезнещ свят.
Денят още не беше превалил, а аз вече бях преживял най-забележителната Валпургиева нощ в живота си.
Глава 4
Голямо ходене падна в обратната посока. Пътьом смених дрехите си.
Изходът ми от лабиринта прие формата на тесен проход между две порутени тухлени сгради. Все още валеше, а денят вече се бе превърнал във вечер. Видях колата си, паркирана от другата страна на улицата, на границата на светлия кръг, очертан от една от уличните лампи. За миг закопнях за сухите дрехи в багажника, но все пак тръгнах обратно към табелата с надпис „Брутус Сторидж“.
В офиса на първия етаж бе запалена слаба крушка, която хвърляше малко светлина върху иначе мрачния вход на сградата. Повлякох се тежко нагоре по стълбището, мокър до кости и предвидливо готов на всичко. Натиснах бравата на входната врата на апартамента и тя се отвори. Пуснах осветлението и влязох, като заключих зад себе си.
Една бърза обиколка ме увери, че апартаментът е празен и аз смених мократа си риза с друга от гардероба на Мелман. Панталоните му обаче бяха твърде широки в талията и твърде дълги за мен. Прехвърлих Картите в джоба на ризата, за да бъдат на сухо.
Крачка втора. Захванах се добросъвестно да преровя апартамента. След няколко минути попаднах на окултисткия дневник на Мелман, заключен в едно от чекмеджетата на нощното му шкафче. Дневникът беше в унисон с пълния безпорядък наоколо — правописни грешки, сгрешени думи и няколко петна от бира и кафе. Основната му част беше изпълнена с чужди цитати, примесени с лични умотворения — мечтания и размисли. Запрелиствах напред, търсейки мястото, където описваше срещата със своя учител. Открих страниците и ги запреглеждах набързо. Разточителните писания се състояха предимно от възторжени изречения, посветени на образа на Дървото, с който го бяха дарили. Реших да ги оставя за по-късно и тъкмо се канех да прибера дневника, когато, докато разгръщах последните няколко страници, погледът ми се спря на кратка поема. Беше написана на суинбърнийски, претъпкана от алюзии и преливаща от възторг. Един от редовете грабна веднага вниманието ми — „… Безбройните сенки на Амбър, белязани с неговото коварно петно.“ Тромаво изказана, но безспорно интригуваща мисъл. Тя събуди в мен утихналото чувство на уязвимост и ме накара да довърша обиска си възможно най-бързо. Изведнъж ми се прииска да изляза по-скоро оттук, да отида някъде по-далеч и да помисля.
Не последваха нови изненади. Събрах пръснатите по пода вестници, занесох ги в банята, хвърлих ги във ваната, запалих ги и отворих прозореца на излизане. После отидох в светилището, смъкнах картината с Дървото на Живота и я хвърлих в пламъците. Изгасих осветлението в банята и затворих вратата след себе си. Като изкуствовед нямам грешка.