Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— И как така?
— Беше ми обещано.
— Значи ме очаквахте?
— Да.
— Интересно. Защо не ми кажете още нещо по въпроса?
— По-скоро ще ви покажа нещо.
— Казахте, че нещо ви е било обещано. Как? От кого?
— Всичко това ще се изясни много скоро.
— И смъртта на Джулия ли?
— Тя също, бих казал.
— И как възнамерявате да ме осените с това прозрение?
Той се усмихна.
— Просто искам да хвърлите един поглед на нещо.
— Добре. Съгласен съм. Покажете ми го.
Мелман кимна и се изправи.
— Тук е — обясни той, обърна се и тръгна към близката врата.
Аз станах и прекосих стаята след него. Той измъкна изпод ризата си верижка и я свали от врата си. Видях, че на нея е окачен ключ. Мелман отключи с него вратата.
— Влезте — каза той, побутна я и отстъпи встрани.
Влязох. Стаята беше просторна и мрачна. Той щракна някакъв ключ и слаба синя светлина, идваща от обикновен абажур на тавана, изпълни помещението. Забелязах, че точно срещу мен има прозорец, чиито стъкла бяха боядисани в черно. Нямаше никакви мебели, само няколко възглавници, пръснати тук-там по пода. Част от стената вдясно беше покрита с черна драперия. Другите стени бяха голи.
— Гледам — казах аз.
Мелман се засмя.
— Търпение, търпение — посъветва ме той. — Дали имате някаква представа за моите предпочитания измежду окултните учения?
— Вие сте кабалист — заявих аз.
— Така е — призна той. — Как разбрахте?
— Хората, следващи източните дисциплини, обикновено държат на реда и чистотата — заявих аз. — Докато кабалистите почти без изключение са мърлячи.
Мелман изсумтя.
— Всичко зависи от това, какво човек счита за истински значимо — каза той след това.
— Абсолютно вярно.
Той подритна една възглавница в средата на пода и каза:
— Седнете.
— Ще остана прав.
Мелман сви рамене.
— Добре — каза той и започна да мърмори едва доловимо.
Зачаках. След известно време Мелман отиде до черната завеса, без да спира да говори тихо, дръпна я с едно рязко движение и се взря.
На стената бе окачена картина на Дървото на Живота с неговите десет сефирота и някои от техните основополагащи аспекти. Рисунъкът беше запленяващ и аз усетих как, докато го гледам, ме обзема смущаващо чувство на възхищение. Това не беше случайна картина от антикварен магазин, а по-скоро оригинал. Стилът й се различаваше от този на коя да е от картините в другата стая. Но въпреки това тя ми се струваше позната.
Докато я изучавах, се убедих, че без съмнение е дело на художника, нарисувал и Картите, които бях открил в апартамента на Джулия.
В това време Мелман продължаваше да мълви своето заклинание.
— Вие ли сте я рисувал? — попитах аз.
Той не ми отговори. Вместо това той се приближи и посочи третия сефирот, наречен Бинах. Вгледах се в него. Той изобразяваше някакъв магьосник, застанал пред мрачен олтар и…
Не! Не можех да повярвам на очите си. Това не би трябвало да е…
Усетих контакт с фигурата. Това не беше просто символ. Той беше истински и ме призоваваше. Разрастна се, стана триизмерен. Стаята започна да избледнява около мен. Вече почти бях…
Там.
Мястото беше сумрачно, малка поляна сред някаква странна гора. Почти кървава светлина осветяваше плочата на олтара. Магьосникът, чието лице беше засенчено от качулка, боравеше с някакви предмети върху камъка, но ръцете му се движеха твърде бързо, за да успея да ги проследя. Отнякъде продължаваше все така да се дочува слабият заклинателски напев.
Накрая магьосникът вдигна един-единствен предмет в дясната си ръка и го задържа така. Беше черен обсидианов кинжал. Той постави лявата си ръка върху олтара и я прокара по плочата, помитайки всичко останало по нея.
След това ме погледна за пръв път.
— Ела тук — каза той.
Понечих да се усмихна на наивната простота на неговата заповед. Но тогава краката ми започнаха да се движат сами, без аз да съм го пожелал, и аз разбрах, че в тази мрачна сянка над мен тегне магия.