Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Художник! Раздвижих пръстите на дясната си ръка. Все още, макар и мудни, те не бяха излезли от строя. Напрегнах всяка незасегната частичка от волята и анатомията си и се опитах да вдигна ръка към гърдите си. Последва конвулсивно движение като на забавен каданс. Поне успях да полегна на лявата си страна и така прикрих отчаяните си усилия от жената, която ме бе подредила така.
Ръката ми трепереше и сякаш се движеше все по-бавно с всеки следващ милиметър по пътя си към джоба на ризата. Векове по-късно успях да напипам ръбовете на колодата. Накрая успях да измъкна една от Картите достатъчно високо, за да мога да я разгледам, но вече бях доста замаян и всичко започваше да се размазва пред очите ми. Не бях сигурен дали ще успея да се прехвърля. Като от огромно разстояние, до мен долиташе гласа на Джасра, която разговаряше с някого, но така и не можех да разбера думите й.
Фокусирах остатъците от съзнанието си върху Картата. На нея беше изобразен сфинкс, приклекнал върху синя, скалиста издатина. Пресегнах се към него. Нищо. Мозъкът ми го възприемаше просто като бродерия върху памучна тъкан. Едва ли ми бяха останали сили за нов опит.
Усетих сериозен хлад и ми се стори, че сфинксът сякаш помръдна върху каменния си постамент. Срещу мен се надигна черна вълна, която всеки миг щеше да ме погълне.
И това беше всичко.
Беше ми необходимо доста време, за да се свестя. Потокът на съзнанието ми се възстанови, но крайниците ми бяха все така като от олово, а погледът все така замъглен. Ужилването на госпожицата ме бе поразило като нервно-паралитичен газ. Опитах се да раздвижа пръстите на ръцете и краката си, без да съм особено наясно с резултата. Опитах също да ускоря дишането си и да поема по-дълбоко въздух. Това поне се получи.
След известно време чух нещо, което наподобяваше тътен. Миг по-късно осъзнах, че ушите ми са доловили потока на собствената ми кръв. Малко след това усетих ударите на сърцето си и погледът ми започна да се прояснява. Светло-тъмните размазани петна започнаха да придобиват очертанията на пясък и скали. Все още усещах ледени петънца тук-там по тялото си. После започна да ме тресе, мина ми и аз осъзнах, че мога да се движа. Но тъй като се чувствах ужасно слаб, не го направих. Поне за известно време.
Чух шумове, предизвикани от раздвижване, някъде високо над мен. Освен това долових странна миризма.
После от същата посока, откъдето идваха и шумовете, се чу:
— Да смятам ли, че си се събудил?
Реших, че все още не съм много наясно по въпроса и затова не отговорих. Зачаках крайниците ми да живнат още малко.
— Наистина ми се ще да дадеш знак, щом ме чуеш — дочу се отново гласът. — Трябва да започваме.
Накрая любопитството ми надделя над точната преценка и аз вдигнах глава.
— А така! Знаех си аз!
На синьо-сивата скала над мен бе застанал един сфинкс, също син на цвят — лъвско тяло, големи перести крила, прибрани плътно, и лице с неопределим пол, взряно в мен. Съществото облиза устните си и пред мен се разкри респектиращ набор от зъби.
— Да започваме с какво? — попитах аз и бавно се изправих до седнало положение, поемайки няколко пъти дълбоко въздух.
— С гатанките — отвърна съществото, — там най ме бива.
— Смятам да пропусна тоя тур — казах аз и зачаках изтръпването на ръцете и краката ми да премине.
— Съжалявам, но това е невъзможно.
Потърках пострадалата си ръка и се втренчих свирепо в създанието. Доколкото си спомнях, в повечето известни ми истории за сфинксове, тези животинчета схрускваха хората, неумеещи да се оправят с гатанки.
— Няма да ти играя по свирката — казах аз.
— В такъв случай, губиш поради отказване — отвърна сфинксът и мускулите на рамената му започнаха да набъбват.
— Чакай сега — казах аз и вдигнах ръка. — Дай ми минутка-две да се свестя. Може и да размисля.
Създанието се поотпусна и рече:
— Добре. Така ще е по-официално. Дай лапа. Само ми кажи, щом си готов.
Изправих се на крака, размахах ръце и започнах да правя упражнения за разтягане. Междувременно огледах набързо терена.
Намирах се в песъчливо дере, осеяно тук-там с оранжеви, сиви и сини скали. Каменистата стена, на чийто ръб бе застанал сфинксът, се издигаше отвесно пред мен на височина от около дванайсет метра. Подобна скала, висока също толкова, имаше и зад гърба ми, горе-долу на същото разстояние. От дясната ми страна имаше стръмен песъчлив насип, от лявата — друг, но по-полегат. Няколко бодливи храста се бяха загнездили в пукнатините. Беше почти привечер. Небето беше бледожълто, а слънцето никакво не се виждаше. Дочух далечен вятър, но не го усетих. Мястото беше по-скоро хладно, отколкото студено.