Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Видях го на около седем метра под една голяма остъклена капандура. Беше се обърнал, за да ме посрещне — висок, с широки рамена, тъмни очи и брада. В лявата си ръка държеше четка, а в дясната палитра. Върху карираната риза и дънките беше облякъл изцапана с боя престилка. На статива зад гърба му се долавяха контурите на нещо, което приличаше на мадона с дете. Наоколо имаше доста други платна, но всички бяха обърнати към стената.
— Здравейте — казах аз. — Вие ли сте Виктор Мелман?
Той кимна, без да се усмихне или намръщи, и остави палитрата си на близката маса, а четката в буркан с разтворител. Взе една влажна кърпа и избърса с нея ръцете си.
— А вие кой сте? — попита той, след като хвърли кърпата встрани и отново се обърна към мен.
— Мърл Кори. Вие сте познавал Джулия Барнс.
— Не мога да го отрека — каза той. — Миналото време, което използвахте, да не би да значи, че…
— Да, тя е мъртва. Бих искал да поговоря с вас.
— Добре — каза той, докато събличаше престилката си. — Да слезем долу тогава. Тук няма къде да седнем.
Мелман закачи престилката на един гвоздей на стената и тръгна към вратата. Последвах го. Спря, за да заключи студиото и се насочи към стълбището. Движенията му бяха плавни, почти грациозни. Чувах как дъждът трополи по покрива.
Той отключи със същия ключ черната врата на долния етаж. Отвори я, отстъпи встрани и ме покани с жест да вляза. Така и направих, след което прекосих антрето, минавайки покрай кухнята, чиито плотове бяха покрити с празни бутилки, камари от чинии и картонени кутии от пици. До шкафовете бяха подпрени претъпкани торби с боклук, подът изглеждаше лепкав на някои места, а наоколо се разнасяше миризма като от фабрика за подправки в съседство с кланица.
Последва просторна дневна, обзаведена с няколко удобни наглед черни канапета, наредени около хаос от ориенталски постелки и най-различни масички, на всяка от които имаше по няколко преливащи пепелника. В дъното, до стена, покрита с тежка червена драперия, имаше красиво пиано с концертни размери. Навсякъде бяха пръснати ниски етажерки с окултна литература и купчини списания, поставени до и върху тях, както и на няколко кресла. Изпод най-голямото килимче се подаваше нещо подобно на пентаграма. Застояла миризма на тамян и марихуана се стелеше на талази. Отдясно имаше сводест вход, който водеше към друго помещение, а отляво затворена врата. На някои от стените бяха окачени картини с полурелигиозни мотиви, за които предположих, че са рисувани от него. Имаше нещо от Шагал у тях. Бяха доста добри.
— Моля, седнете.
Посочи ми едно кресло и аз седнах.
— Кафе или бира?
— Не, благодаря.
Мелман седна на едно близко канапе, скръсти ръце и впери поглед в мен.
— Какво се е случило? — попита той.
Аз се втренчих на свой ред в него.
— Джулия Барнс се е заинтересувала от окултните учения — казах аз. — Дошла е при вас, за да научи повече за тях. Тя умря тази сутрин при много необичайни обстоятелства.
Лявото ъгълче на устните му се сгърчи леко и това беше единственото движение, което той направи.
— Да, тя се интересуваше от подобни неща — каза Мелман. — Дойде при мен за наставления, а аз й ги дадох.
— Защо умря тя?
Той не откъсваше поглед от мен.
— Времето й беше изтекло — отвърна. — Случва се с всеки от нас рано или късно.
— Тя беше убита от животно, което не би трябвало да съществува тук. Да знаете нещо по въпроса?
— Вселената е доста по-странна, отколкото биха могли да предположат повечето хора.
— Знаете ли нещо по въпроса или не?
— Знам за вас — каза той, усмихвайки се за пръв път. — Тя ми спомена.
— За какво намеквате?
— За това — отвърна той, — че вие самият сте доста наясно с тези неща.
— Е, и?
— Предопределението си има свой начин да събира подходящите хора в удачния момент, щом нещо трябва да се случи.
— И вие мислите, че случаят е такъв?
— Убеден съм в това.