Смъртоносно бяло

– Вратите ще експлодират, ако се опитам да избягам, господин Страйк, моля ви се, помогнете ми. Елате да ме отървете... Не биваше да идвам... Казах му, че знам за детето, а работата е по-дебела, много по-дебела... Мислех, че мога да му вярвам...

Страйк се завъртя на стола си, изправи се и влезе във външния офис. Чу се изтракване, сякаш слушалката беше изпусната. Хлипането продължи от разстояние, сякаш разстроеният човек насреща се отдалечаваше от телефона.

– Това е отново той – каза Страйк. – Били. Били Найт.

Риданията и подсмърчането отново се усилиха и Били изрече с панически шепот, очевидно допрял устни до микрофона на слушалката:

– Има някой пред вратата. Помощ, господин Страйк. Спасете ме.

Обаждането прекъсна.

– Провери от кой номер е – поръча Страйк.

Робин посегна към слушалката, за да набере 1471, но преди да успее да я вдигне, телефонът иззвъня отново. Робин я грабна в ръка, приковала поглед към Страйк.

– Офисът на Корморан Страйк.

– А... да, добро утро – изрече плътен патрициански глас.

Робин направи гримаса към Страйк и поклати глава.

– По дяволите – промърмори той и отиде в кабинета да си вземе чая.

– Бих искал да разговарям с господин Страйк, моля.

– Съжалявам, в момента говори по другия телефон – излъга Робин.

От една година насам стандартната практика бе да връщат обаждането на клиента. Така изключваха репортери и разни откачалки.

– Ще почакам – каза човекът насреща, явно несвикнал да не става неговото.

– Боя се, че ще се забави. Бихте ли ми казали номера си, ще му предам да ви позвъни.

– Само че трябва да е в следващите десет минути, защото влизам в среща. Кажете му, че искам да обсъдим задача, която се каня да му възложа.

– За съжаление, не мога да гарантирам, че господин Страйк ще е в състояние да поеме работата лично – отвърна Робин, което също бе стандартна фраза за отбиване на пресата. – Агенцията ни е доста натоварена в момента.

Тя придърпа лист и химикалка пред себе си.

– Каква задача имате предвид...

– Трябва да е господин Страйк – отсече мъжът. – Предайте му го много ясно. Налага се да се заеме лично. Името ми е Чизъл. Джаспър Чизъл.

– Как се пише името ви?

– Ч-и-з-у-е-л – продиктува той по букви. – Но се изговаря „Чизъл“. Нека ми се обади на следния номер.

Робин записа цифрите, които Чизъл й продиктува, и му пожела приятна сутрин. Когато тя върна слушалката на вилката, Страйк седна на канапето от изкуствена кожа, което държаха във външния офис за клиенти. Имаше неприятния навик да издава неочаквани звуци като от пръцкане, когато човек се размърдаше на него.

– Човек на име Джаспър Чизъл, което се изписва „Чизуел“, иска да му свършиш работа. Настоя, че трябва да я поемеш ти и никой друг. – Робин озадачено сбръчка чело. – Май ми е познато това име.

– Да – отвърна Страйк. – Той е министър на културата.