Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
„Господи, ама че работа имам! Дори в леглото със собствената си жена не мога да изключа!“ — ядоса се той на себе си, докато се опитваше да прогони неуместните мисли. Обаче не ставаше! Госпожа Свимонашвили вече гледаше следователя с черните си, настръхнали очи. Потъващото в съня съзнание на Турецки изведнъж си представи грузинката като вълчица, застанала на прага на леговището си и готова да даде отпор на всеки, който заплаши бърлогата й.
„Ами да, като в «Маугли» — спомни си Саша книжката, която чете на задрямващата Нинка преди лягане. — Но оная вълчица е защитавала рожбите си, семейството си. А кого защитава тази? Кожата си и бизнеса си.“
Нино Свимонашвили безспорно защитаваше бизнеса си. Но тя защитаваше и семейството си. И едното, и другото беше вярно. Но ако говорим за семейния клан, следва да се признае, че Нино не се безпокоеше за членовете му в еднаква степен.
Втора част
Семейният клан
Семейство Висницки се премести от Ленинград в Кутаиси в края на четиридесетте години. Преместването беше заради болестта на бащата на Илюша. Инфекциозен полиартрит — това непонятно словосъчетание преследваше Иля през цялото му детство. За него говореха непрекъснато като за тежък и неприятен, но главен член на семейството, от когото за съжаление няма как да се отървеш. Болестта очевидно беше последица от далечната финска война, когато баща му служил в разузнавателна рота и лежал неподвижно часове наред в белия маскировъчен халат върху снега при четиридесет градуса под нулата, докато проследявал поредния „език“9. След това дошла Отечествената война. Николай Николаевич завършил курсове и станал свързочник, изкарал цялата война от начало до край без драскотина. Той единствен от връстниците си се върнал в родния двор на улица „Марат“. И почти веднага в края на септември четиридесет и пета целият блок празнувал сватбата на старшината от запаса Николай Висницки и Танечка Круглова, негова приятелка от детските игри в двора. А седем години след като се родил Иля, в ставите на Николай Николаевич плъзнал същият тоя инфекциозен полиартрит. Лекарите вдигали безпомощно рамене, говорели за лошата наследственост — майката на баща му, бабата на Иля, умряла от същата болест, — за последиците от войната и в хор го съветвали да смени климата. И тогава бойният другар на Николай от полка, шумният и весел грузинец Тимур Чичиладзе убедил Висницки да се заселят в Кутаиси. Основният аргумент при избора на новото местожителство бил разположеният близо до Кутаиси знаменит курорт Цхалтубо. Точно „по профила“ на бащината му болест.
Иля още помнеше как го порази този зноен, дъхащ на всякакви миризми, шумен свят: неравните павирани улици, гръмкият рев на магаретата, гръмогласният говор на жените, който се носеше от обраслите с асми дворове, надвисналите над решетките на чугунените огради тежки клони на овошките, отрупани с налети праскови и круши.
Родителите му постъпиха на работа в училището. Майка му — професионален педагог — водеше над половината от учебните предмети. Всъщност без ония, които преподаваше баща му: трудово и физическо възпитание, гражданска отбрана. Да, този вече сгърбен от болестта човек кой знае защо водеше часовете по физкултура на здравите, пъргави и силни кутаиски момчета. Присмиваха се на учителя. И Иля много болезнено изживяваше това смешно положение. Още повече че то рикошираше и в самия него. Едва много години по-късно синът разбра, че часовете по физкултура са били за баща му своеобразен протест срещу неумолимо настъпващия край. Но тогава той чуваше само насмешливите момчешки гласове зад гърба си: „Ето, идва безстрашният Илико, син на непобедимия юнак Нико.“
Иля много тъгуваше за своя северен град с пронизващ влажен вятър, ранно и продължително зимно смрачаване, тихи и ласкави бабички съседки. Той не искаше да дружи с никого. По-точно, имаше едно момиче… Нино Свимонашвили. Дъщерята на известния в Кутаиси аптекар беше с четири години по-малка от Илюша. Често го пращаха до къщата на Вахтанг Свимонашвили за разни лекарства. Той много добре си спомняше двуетажната къща на малкия градски площад. Първият етаж беше зает от аптеката, а през прозорците на втория, където живееше Вахтанг, често можеше да се види слабичко момиче с много зрял и строг поглед на черните очи. Ако момичето не беше горе, значи помагаше долу в аптеката на баща си. Но дружбата не се получи. Когато забелязаха вниманието на Илюша към дъщерята на аптекаря — а и как да не го забележат, след като учеха в същото училище, където Татяна Анатолиевна Висницка беше вече директор, — родителите пресякоха из корен увлечението на сина си. Беше му забранено дори да разговаря с Нино.
9
Пленник — военен жаргон. — Б.пр.