Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
След тези думи Саша излезе от кабинета, мина покрай полузаспалата секретарка, седнала като статуя с притисната към ухото телефонна слушалка, и излезе на улицата.
Той лавираше между натовареното движение в доста объркано настроение. Що за разпит излезе? Но! Първо, не беше разпит. Саша беше на разузнаване. И то излезе безрезултатно. Е, получи известни впечатления — трябва да се каже доста неочаквани — за господин Висницки старши. А сега се прибираше в служебния си кабинет. Тази вечер имаше уговорена още една среща. Призована както се полага, Нина Вахтанговна Свимонашвили трябваше да се яви на разпит.
След няколко часа Турецки паркира ладата си край къщи. Докато заключваше вратата на бойния си другар, той вдигна очи. От прозорците на жилището му струеше мека жълтеникава светлина. Колко е приятно да се връщаш вкъщи, когато знаеш, че те очакват! Семейният му живот беше малко специфичен. Побъркваща работа, а понякога и битова неуреденост — достатъчно е да си спомни основния ремонт на апартамента, когато Ирина беше принудена за пореден път да моли за политическо убежище от непрокопсания си съпруг при своята прибалтийска леля (наистина Саша не успя да уреди достойно временно жилище за семейството си, поради което последва дълга разлъка за няколко месеца с жена му и дъщеря му). Та тия чести раздели внасяха в живота им периоди на отчуждение и дори изстиване на чувствата. Но пак те понякога ги преизпълваха с онова, което се нарича просто семейно щастие.
След като натисна копчето в тясната кабина на асансьора, Саша вече превърташе в главата си разговора с Нина Вахтанговна. Този разговор не донесе нищо, освен впечатления от самата грузинка. Което всъщност и можеше да се очаква. Саша, без сам да знае, задаваше почти същите въпроси, каквито и Володя Фрязин. И получаваше долу-горе същите отговори. Със стоицизма на първите християни, попаднали в ръцете на езичниците, госпожа Свимонашвили твърдеше, че няма никакво отношение към търговията с наркотици в казиното, както и към смъртта на Горностаева („Бедното момиче! Но сама си е виновна: не търгувай с каквото ти падне на работното си място!“), също както и към смъртта на Гнездин („Безполезен човек беше между другото!“)… Също така никой от нейните служители не е напускал казиното през онази злополучна нощ, а онова момиче куриер, чиято снимка й показал следователят, май че се казваше Фрязин („Какво? И той ли е убит? Какво нещастие!“) — та независимо от това, Нина Вахтанговна не познава въпросното момиче… и така нататък. Тя се усмихваше с презрителна гримаса, тръскаше с тънките си пръсти, отрупани с пръстени, пепелта от дългата цигара („Ще запаля цигара, разрешавате ли?“) и лицето й беше спокойно. Но внимателният поглед на черните й, непроницаеми очи беше като на опасен, настръхнал звяр. „Вълчица“ — спомни си Турецки определението, което даде на грузинката майор Грузанов.
Служебните размисли на Турецки прекъснаха, когато в носа го лъхна умопомрачителният мирис на печено с някакви ароматни подправки месо.
— Това наистина ли е българско ястие? — извика Александър към кухнята.
— Както поръча хер съветникът от правосъдието? — отзова се Ирина. — Измий си ръцете, и на масата!
На застланата с бяла покривка маса царуваше бялото плато от парадния порцеланов сервиз на семейство Турецки. В него вдигаха пара парчета от вече споменатото месо, затрупани с разнообразни зеленчуци. Синееха печените с чесън патладжани, блестяха зелените, жълти и червени парченца от чушки. От месестите домати беше протекъл гъст сок. На масата горяха свещи, имаше и шампанско. Неговите нагласени празнично момичета го гледаха, независимо от различната си възраст, с еднакъв поглед — с очите на отличнички, които са си направили домашното и очакват заслужена шестица.
— Какви сте ми красавици! — постави шестицата строгият учител, а също и глава на семейството.
Когато вече заспиваше, вдъхвайки аромата от миришещата на слънце коса на Ирина, Саша пак си припомни Свимонашвили.