И се възправи сянка [bg]

Той свали шлема си и го остави със стържещ звук върху оцелелия зъбер до себе си. В тази част на стената беше изграден резервоар, пълен с дъждовна вода, и Бан се наведе да отпие няколко глътки от закачената с верига чаша. След като утоли жаждата си, той се облегна на каменната зидария и впери поглед в Лансуей, потънал в объркани мисли.

Далечна гръмотевична буря носеше пелена от дъжд през отсрещната страна на провлака и хълмовете, простиращи се от двете му страни. Това беше самият край на южния континент и земите на Патия, която от десет години беше под владичеството на Ман. Бризът развя косата му, докато високо в небето над него безцелно кръжаха птици.

Той бързо се наведе, когато един куршум изсвистя и рикошира от каменната зидария до него. Бан се обърна да погледне мястото, където се беше ударил, и видя Халахан да стои там, сложил куция си крак върху отломките от срутения парапет, едната му ръка беше на коляното, а с другата стискаше глинената лула, забодена в края на устата му, и наблюдаваше хладнокръвно облачето прах, което се беше вдигнало от мазилката до ботуша му.

Наталезийският ветеран се наведе и се изплю върху светлата следа от куршума и след това заговори на Бан, без да се обръща към него:

— За оная работа ли си се замислил?

Бан примигна недоумяващо.

— Преди малко се беше умислил. Чудех се дали не мислиш за някоя мома?

Бан се надигна от клекналото положение, в което беше застанал, прокара пръсти през косата си и си сложи пак шлема. През цялото време внимаваше да остане под защитата на зъберите.

— Промъкваш се по-тихо от планински лъв — отвърна той на наталезиеца, преди да осъзнае какво говори.

Халахан беше достатъчно любезен да не погледне надолу към закрепената с шарнир метална опора, която обхващаше по-голямата част от крака му, и вместо това просто го погледна в очите. Погледът му проблесна с мрачна веселост, която искреше с ослепителното тъмносиньо на небето при залез. Бан от край време харесваше наталезийския командир на бригадата на Сивите куртки. Уважаваше прямотата му, както и това, че в държането му нямаше никаква прикритост и важничене — за разлика от толкова много други офицери, които познаваше.

Беше чувал, че полковникът някога е бил свещеник, макар че сега в него трудно можеше да се открие някаква религиозност. Характерът му беше по-скоро на човек, който доста е видял от живота и невинаги се съобразява със закона.