Мечове и черна магия [bg]

Ловците разтвориха стената от копия и се отдръпнаха встрани, образувайки проход от момичето до глигана. Те открито се кикотеха, а херцогът им се усмихваше одобрително. Момичето се поколеба, прехапало устни, взирайки се със страх, а и с очарование в животното, което я наблюдаваше с все още приповдигната глава.

— Забий си копието! — повтори Джанарл, дръпвайки една бърза глътка от манерката. — Направи го или ще те напердаша с камшика още тук и сега.

Тогава тя сръчка с пети хълбоците на коня и пое през поляната, тялото й бе присвито ниско, а копието — насочено към мишената си. Но в последния миг върхът му се отклони встрани и издълба улей в пръстта. Глиганът не помръдна. Ловците избухнаха в смях.

Широкото лице на Джанарл почервеня от гняв, ръката му рязко се стрелна, сграбчи китката й и я стисна силно.

— Проклетата ти майка можеше да пререже гърлото на мъж, без да й мигне окото. Или ще те видя как забиваш копието си в тази леш, или ще те накарам да ми потанцуваш тук и сега, както снощи, когато ми разкри заклинанията на магьосника и мястото на колибата му.

Той се приведе по-близо и гласът му стихна до шепот.

— Знай, момиченце, че от дълго време подозирам, че майка ти, колкото и свирепа да беше, може би е била запленена против волята си, привлечена от чаровете на някой магьосник, също като теб — и ти си отрочето на този дяволски заклинател.

Очите й се разшириха и тя започна да се отдръпва от него, но той я примъкна по-наблизо.

— Не се бой, момиченце, ще изтръгна покварата от плътта ти по един или друг начин. Като начало, прободи този глиган!

Тя не помръдна. Лицето й представляваше млечнобяла маска на страх. Той надигна ръка. Но в този момент бе прекъснат.

Една фигура се появи в края на поляната, на мястото, където глиганът се бе обърнал, за да предприеме последната си атака. Това беше слабичък младеж, облечен целият в сиво. Като упоен или изпаднал в транс, той закрачи право към Джанарл. Тримата ловци, които се грижеха за херцога, извадиха мечове и тръгнаха бавно към него.

Лицето на младежа беше бяло и напрегнато, по челото му, под килнатата назад сива шапка, бяха избили едри капки пот. Мускулите на челюстта му образуваха бели като кост възли. Очите му, втренчени в херцога, бяха присвити, сякаш гледаха към ослепително ярко слънце.

Устните му се разтвориха широко, оголвайки зъбите.

— Убиец на Главас Ро! Убиец на магьосници!

А после бронзовият му меч се озова извън плесенясалата ножница. Двама от ловците застанаха на пътя му, единият изкрещя „Пазете се от отровата!“ при вида на зеленото вещество върху острието на новодошлия. Младежът замахна към него с ужасна сила, сякаш държеше боен чук. Ловецът го отклони с лекота, така че ударът профуча над главата му, а младежът едва не падна от мощта на собствения си замах. Ловецът пристъпи напред и нанесе ловък удар близо до дръжката на меча, за да обезоръжи младежа, така че битката свърши, преди да е започнала… или почти. Защото стъкленият поглед напусна очите на момъка, чертите му се изкривиха като на котарак и той, като стисна здраво меча си, мушна напред с въртеливо движение в китката, което заклещи оръжието на ловеца в неговото зелено острие, и го изтръгна от хватката на притежателя му. След това продължи движението напред към сърцето на втория ловец, който го избегна само защото се просна по гръб на тревата.