Искрено ваш Шурик [bg]

18

Щитовидната жлеза на Вера, презряла хомеопатията, растеше бурно: тя започна често да се задушава. Отново се заговори за операция. Вера със сетни сили се съпротивляваше. Веднъж, когато започна поредният пристъп, се наложи да извикат Бърза помощ. Биха й инжекция: задушаването веднага й мина. Тя се окуражи:

— Виждаш ли, Шурик, инжекциите помагат. За какво ми е тогава да лягам под ножа?

Тя ужасно се страхуваше от операция, дори не от самата операция, а от пълната упойка. Струваше й се, че няма да се събуди след нея.

За нещастие следващият пристъп на задушаване се случи в час, когато Шурик безшумно се бе измъкнал от къщи и се бе завтекъл „оттатък моста“, при Матилда.

Към един и половина през нощта Вера тихичко почука на вратата на стаята му: почти не можеше да говори. Шурик не се обади. Тя отвори вратата: диванът му дори не беше застлан за спане.

„Къде ли може да се е дянал“ — недоумяваше Вера и дори излезе на балкона да види дали не пуши там. Знаеше, че всички момчета си попушват… Минаха още десет минути, таблетката и домашните средства, като инхалацията над вряла вода, не помагаха, задушаването не минаваше. Състоянието й беше ужасно и тя сама, с едва чут глас извика Бърза помощ, прошепвайки адреса…

Бърза помощ пристигна много бързо, след двайсетина минути, и по случайност екипът беше същият като миналия път. Възрастната мустаката лекарка, която и миналия път настояваше за спешно хоспитализиране, веднага се разкрещя на Вера Александровна — нареди й веднага да се приготви за болницата. Отсъствието на Шурик съвсем изкара Вера от релси, тя можеше само безмълвно да плаче и да клати глава.

— Тогава подпишете, че отказвате хоспитализация. Снемам от себе си всякаква отговорност!

Като видя пред входа колата на Бърза помощ, Шурик едва не припадна. Като стрела излетя до петия етаж. Вратата беше открехната…

„Край! Мама не е между живите — ужаси се той. — Какво направих!“

От голямата стая се чуваха крясъци. Живата Веруся полулежеше в бабиния фотьойл. Вече дишаше почти нормално. Щом видя Шурик, отново избухна в плач. Малко се срамуваше пред лекарката, но не можеше да надвие сълзите — те бяха от щитовидната жлеза…

Шурик направи гигантски скок през цялата стая и без да се притеснява нито от лекарката, нито от мъжа в полууниформени дрехи, сграбчи майка си в прегръдките си и я зацелува: по косата, по бузата, по ухото…

— Веруся, прости ми! Аз вече няма! Идиот! Прости ми, майчице…

Естествено, самият той не знаеше какво „няма вече“. Но това беше неговата още детска реакция: няма да правя нищо лошо, ще правя само добро, ще бъда добро момче, за да не разстройвам мама и баба…

Мустакатата лекарка, която се бе наканила здравата да се накрещи, омекна и се разчувства. Такова нещо не се вижда често. Виж го ти, целува, не се притеснява… гали я по главицата… Какво ли толкова е направил, че така се вайка…