Нашите предци [bg]

— Страхуваш ли се?

— Аз ли? Как се казваш?

— Козимо… А ти?

— Виоланте, но ми казват Виола.

— И на мен ми викат Мино, защото Козимо е старческо име.

— Не ми харесва.

— Козимо?

— Не, Мино.

— Ах… Можеш да ми казваш Козимо.

— За нищо на света! Ей, чувай, искаш ли да сключим договор?

— Какво рече? — попита Козимо.

Той продължаваше да се засяга при всяка промяна в нейния тон.

— Предлагам аз да мога да се качвам на твоята територия и там ще бъда свещен гост, нали? Ще влизам и ще излизам когато си искам. Ти пък си свещен и неприкосновен, докато си на дърветата, на твоята територия, но само ако докоснеш почвата на моята градина, ще станеш мой роб и ще бъдеш окован.

— Не, аз няма да сляза в твоята градина, нито в моята. За мен и двете територии са еднакво неприятелски. Ти ела горе с мен, нека дойдат и твоите приятели, които крадат плодове, дори моят брат Биаджо, макар че е донякъде страхливец. Ще организираме цяла армия по дърветата и ще принудим обитателите на земята да се вразумят.

— Не, не искам нищо подобно. Остави ме да ти обясня как виждам нещата. Ти ще господаруваш на дърветата, съгласен си, нали? Но само да докоснеш макар и веднъж земята с крак, загубваш цялото си царство и ставаш последният от робите. Разбра ли? Ако се счупи клон и паднеш, всичко загубваш!

— Аз никога през живота си не съм падал от дърво.

— Сигурно е тъй, но ако паднеш, ще станеш на пепел и вятърът ще те разнесе.

— Измислици. Няма да сляза на земята, защото не искам.

— О, колко си досаден.

— Не, хайде да играем. Например мога ли да сляза на люлката?

— Ако успееш да седиш на люлката, без да докосваш земята, да.

Близо до люлката на Виола висеше друга, прикрепена на същия клон, но вдигната нагоре, за да не пречи, като въжетата бяха вързани на възел. Козимо се спусна от клона и се хвана за едно от въжетата. В това упражнение той беше много вещ, защото нашата майка ни караше да се занимаваме с гимнастика. Стигна до възела, развърза го, стъпи на люлката и за да даде тласък, премести тежестта на тялото си, като прегъна коленете си и се наведе напред. Люлката се залюля и се заиздига все по-нагоре. Двете люлки се разминаваха — едната насам, другата натам — и достигаха вече една и съща височина, като се срещаха в средата на пътя.

— Ако опиташ да седнеш и дадеш тласък с крака, ще стигнеш по-високо — подметна Виола.

Козимо се изплези.

— Слез долу и тласни люлката ми, бъди така добър — каза тя, като се усмихваше мило.

— Не, казах ти вече, не трябва да слизам на никаква цена…

Козимо отново започна да не разбира.

— Бъди мил…

— Не.

— Ха-ха! Още малко и щеше да се хванеш. Ако беше стъпил на земята, щеше да загубиш всичко.

Виола слезе от люлката и се зае да бута леко люлката на Козимо.

— Ух!

Сграбчи с един замах седалката на люлката, на която брат ми беше стъпил, и я обърна. За щастие, Козимо здраво се държеше за въжетата. В противен случай щеше да се стовари на земята като чувал с картофи.