Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 33 34 35 36 37 38 39 40 41 ... 163
Перейти на страницу:

— Вземете я, не е изцапана, само е малко натъртена от едната страна.

Русото момиченце вече се бе разкаяло, че е показало изумление пред непознатото момче, качено на магнолията, и възвърна своя важен вид с вирнат нос.

— Крадец ли сте? — попита.

— Крадец? — отвърна Козимо обиден, но после се подвоуми.

В този миг хрумването му хареса.

— Аз ли? Да — рече той, като нахлупи шапката до веждите си. — Да имате нещо против?

— И какво сте дошли да крадете?

Козимо погледна ябълката, която беше нанизал на върха на шпагата, и му дойде наум, че е гладен, че не е докоснал храната на масата.

— Тази ябълка — каза той и се зае да я бели с острието на шпагата, която държеше добре наострена въпреки семейните забрани.

— Значи, сте крадец на плодове — каза момиченцето.

Брат ми си спомни за бандите бедни деца от Омброза, които прескачаха стени и плетища и ограбваха овощните градини. Бяха го учили да презира тази сган и да я отбягва и за първи път си помисли колко е свободен сега и колко сегашният му живот е достоен за завист. Ето: можеше да стане един от тях и да живее волно отсега нататък.

— Да — каза той.

Беше нарязал ябълката на парчета и се зае да я дъвче. Русото момиче избухна в смях, който продължи по време на целия полет на люлката нагоре и надолу.

— Ами! Аз познавам момчетата, които крадат плодове! Всички са мои приятели! Те ходят боси, по ризи, рошави, а не с гамаши и перука!

Брат ми стана червен като кората на ябълката. Да му се подиграват не само заради напудрената перука, на която съвсем не държеше, но и за гамашите, на които много държеше, и да смятат вида му за по-лош, отколкото на крадците на плодове — оная сган, която до преди малко бе презирал, и най-вече откритието, че тази дамичка, която се държи като господарка на градината на Ондарива, е приятелка на всички крадци на плодове, а не негова приятелка — всички тези неща го изпълниха с отчаяние, срам и ревност.

— О-хо-хо… С гамаши и перука! — започна да пее момичето на люлката.

Той се заинати от гордост.

— Не съм крадец от тези, които вие познавате! — изкрещя Козимо. — Изобщо не съм крадец! Казах така, за да не ви изплаша: защото, ако узнаете кой съм аз наистина, ще умрете от страх! Аз съм разбойник! Един страшен разбойник!

Момиченцето продължаваше да се люлее чак до лицето му, сякаш искаше да го стигне и да го докосне с носовете на обувките си.

— Ами! А къде ти е пушката? Всички разбойници имат мускети! Или аркебузи! Виждала съм ги. Пет пъти са ни спирали колата по пътя за замъка!

— Но главатаря не си виждала! Аз съм главатарят! Главатарят на разбойниците не носи пушка! Има само шпага! — И размаха шпагата.

Момичето вдигна рамене.

— Главатар на разбойници — обясни тя — е един, който се нарича Джан дей Бруги и винаги идва да ни носи подаръци за Коледа и Великден.

— Аха! — възкликна Козимо ди Рондо, като се поддаде на раздора между двете семейства. — Значи, имал е право моят баща, когато казваше, че маркиз Ондарива е покровител на всички разбойници и на контрабандата по тези места!

Момиченцето стигна до земята, но вместо да се оттласне, спря люлката с чевръсто потропване и скочи. Люлката продължи да се люлее празна.

— Слезте веднага от там! Как сте си позволили да влезете на наша територия? — каза тя, като насочи разпалено показалец срещу момчето.

— Не съм влязъл и няма да сляза — каза Козимо със същата жар. — Кракът ми никога не е стъпвал на ваш терен и няма да стъпи за всичкото злато на земята!

Тогава момичето съвсем спокойно взе едно ветрило, което бе поставено на плетен стол, и макар да не беше много горещо, започна да си вее, като се разхождаше напред-назад.

— О, сега — каза тя съвсем спокойно — ще извикам слугите да ви набият с пръчки. Така ще се научите да не прониквате на наша територия!

Това момиче непрекъснато сменяше тона и брат ми не успяваше да влезе в съзвучие.

— Там, където съм аз, не е територия и не е ваша! — заяви Козимо.

Беше готов да прибави: „И после аз съм дук на Омброза и съм господар на цялата територия!“, но се въздържа, защото не обичаше да повтаря нещата, които неговият баща винаги казваше, особено сега, когато беше избягал от масата при разпра с него. Пък и не му се струваха справедливи претенциите за права и власт, защото му изглеждаха просто мания. За какво му бе притрябвало сега и на Козимо да се хвали, че бил дук? Но не пожела да се откаже от думите си и продължи разговора както му дойде.

1 ... 33 34 35 36 37 38 39 40 41 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)