Нашите предци [bg]

Всичко, което можехме да видим над ръба на стената, бяха тъмните листа на някакво растение, неотдавна внесено от американските колонии, магнолия, сред чиито клони блестяха месести бели цветове. От нашия бряст Козимо скочи върху зида, направи няколко стъпки на еквилибрист и като се придържаше, се спусна от другата страна, където бяха листата и цветовете на магнолията. Изгуби се от погледа ми и това, което сега ще опиша, както много други неща в този разказ за неговия живот, той ми разказа по-късно или пък аз сам съм го извличал из разпръснати сведения и предположения.

Козимо беше на магнолията. С гъстите си клони това растение бе лесно проходимо за момче, опитно във всички видове дървета, като моя брат. Макар и да не бяха дебели, клоните издържаха на тежест, но бяха нежни — обувките на Козимо нанасяха белезникави рани по черната кора — и омайваха момчето със своя аромат на листа, които вятърът раздвижваше като страници — от едната страна матовозеленикави, от другата — блестящи.

Цялата неравно гъста градина ухаеше и ако Козимо още не беше успял да я огледа, вече я изучаваше с обонянието си и се опитваше да отграничи различните аромати, които му бяха познати отколе. Носени от вятъра, те стигаха чак до нашия парк и се сливаха с тайната, която криеше тази градина. Брат ми огледа клоните и видя млади листа — едни големи и лъскави, като че по тях се стичаше вода, други — мънички и перести. Стеблата бяха или съвсем гладки, или пък целите покрити с люспи. Беше тихо. Само дребни орехчета се вдигнаха за полет, като писукаха. Тогава се чу гласче, което пееше:

— Оh la la! La ba-lan-çoire…[8]

Козимо погледна надолу. Закачена на клона на едно близко дърво, се люлееше люлка. На нея беше седнало момиче на десетина години. То беше русо, с висока, малко смешна за дете прическа. Бе в светлосини дрехи, също подходящи за по-възрастна дама. Полата, която бе приповдигната от люлката, тежеше от дантели. Момичето гледаше с полуотворени очи и вирнат нос, като да бе свикнало да се прави на възрастна дама. Ядеше ябълка, отхапваше, навеждайки всеки път глава към ръката си. Едновременно държеше ябълката и се крепеше за въжето на люлката. Всеки път, когато стигаше до най-ниската точка, тя даваше тласък, като опираше върховете на обувките си о земята, и винаги когато люлката беше на най-високата точка от своята дъга, издухваше люспици от отхапаната ябълка и пееше:

— Оh la la! La ba-lan-çoire…

От върха на магнолията Козимо се бе спуснал на по-долен клон и беше застанал с крака, закрепени на два чатала, и лакти, подпрени на един клон като на перваз. Полетът на люлката поднасяше момичето буквално под носа му. Тя нищо не подозираше и нищо не забелязваше. Внезапно го видя, изправен на дървото, с шапка и гамаши. Извика:

— Ох!

Ябълката падна от ръката й. Търкулна се в подножието на магнолията. Козимо измъкна шпагата от ножницата, слезе на най-ниския клон, стигна ябълката с върха на шпагата, наниза я и я подаде на момичето, което през това време беше изминало цялата амплитуда на люлката и беше пред него.