Вятърните мелници на боговете [bg]
- Автор: Шелдон Сидни
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Матекс
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вятърните мелници на боговете [bg]». Краткое содержание книги:
Тя се премести върху него и започна да дразни тялото му с език, докато почувства, че той се възбуди. Когато и двамата бяха готови, се любиха до изтощение. Едуард стискаше здраво жена си в прегръдките си.
— Мери, толкова те обичам.
— Аз те обичам два пъти повече. Лека нощ, скъпи.
В три часа сутринта телефонът тревожно иззвъня. Едуард сънено се протегна за слушалката и я долепи до ухото си.
— Ало.
— Доктор Ашли? — чу се разтревожен женски глас.
— Да…
— Пит Граймс получи сърдечен пристъп. Изпитва ужасни болки. Мисля, че умира. Не знам какво да правя.
Едуард седна в леглото, опитвайки се да се събуди напълно.
— Не правете нищо. Оставете го неподвижен. Ще бъда при вас след половин час.
Той затвори телефона, изхлузи се от леглото и започна да се облича.
— Едуард…
Той погледна към Мери. Очите й бяха полуотворени.
— Какво има?
— Всичко е наред. Хайде, заспивай.
— Събуди ме, когато се прибереш — прошепна Мери. — Мисля, че пак ще ми се прави любов.
— Тогава ще побързам — усмихна се Едуард.
Пет минути по-късно той вече караше колата си към фермата на Граймс.
Движеше се надолу по хълма по Олд Милфорд Роуд към Джей Хил Роуд. Беше студена и влажна сутрин, острият северозападен вятър сваляше температурата под нула градуса. Едуард включи парното в колата. Докато шофираше, си помисли дали не трябваше да се обади за линейка, преди да излезе. Последните два „сърдечни пристъпа“ на Пит Граймс се бяха оказали просто кървящи рани. Първо ще провери за какво става въпрос.
Той зави по Осемнадесето шосе, магистрала с две платна, която минаваше през Джънкшън Сити. Градът спеше, а къщите му се бяха сгушили една в друга под леденото дихание на режещия вятър.
Едуард стигна до края на Шеста улица и зави по една пресечка, която го изведе на Петдесет и седмо шосе, което водеше към Гранд вю Плаца. Колко пъти бе карал по тези пътища през горещите летни дни, когато във въздуха се носеше сладкият аромат на дърво и сено, покрай малките горички с канадски тополи, кедри, маслинени дръвчета и купите сено, подредени покрай шосето. През лятото полетата бяха изпълнени с миризмата на пушек от горящи кедрови дървета. Те трябваше постоянно да се унищожават, за да не засенчват житата. А колко пъти бе карал и по заледен асфалт през зимата, когато жиците на електропровода бяха оковани в изящни ледени дантели, а в небето се виеха пушеците от къщите наоколо. Имаше нещо освежаващо в усещането, че си напълно сам, обгърнат от сутрешния здрач, че наблюдаваш пробягващите покрай теб мълчаливи дървета и поля.
Едуард караше колкото може по-бързо, без да обръща внимание на хлъзгавия път под колелата. Мислеше за Мери, която лежеше в топлото си легло и го чакаше. Събуди ме, когато се върнеш. Мисля, че пак ще ми се прави любов.
Беше голям късметлия. Ще направя всичко, за да й се реванширам, обеща си Едуард. Ще й подаря най-невероятния меден месец, който е имала някоя жена някога.
Пред него, на пресечката на Петдесет и седма и Седемдесет и седма магистрала, имаше знак „Стоп“. Едуард зави по Седемдесет и седмо шосе и докато преминаваше през кръстовището, неизвестно откъде изскочи някакъв камион. Внезапно се чу рев и колата му бе осветена от ярките фарове на камиона, който се носеше стремително към него. Той успя само да забележи как огромният петтонен военен камион се извиси над колата му, а последното нещо, което чу, бяха собствените му писъци.
Беше неделя и звънът на църковните камбани изпълваше въздуха в Ньой през спокойните обедни часове. Полицаите, охраняващи входа на къщата на Марин Гроза, нямаха никакви причини, за да обърнат особено внимание на мръсното рено, което мина покрай тях. Ейнджъл караше бавно — не дотолкова, че да събуди подозрения, но достатъчно, за да запомни всичко. Отпред имаше двама полицаи, висока стена, вероятно охранявана с електричество, а вътре естествено бяха подредени обикновените електронни глупости — лъчи, сензори, аларми. Трябваше цяла армия, за да се щурмува вилата. Но на мен не ми трябва армия, помисли си Ейнджъл. Стига ми моята гениалност. Марин Гроза е мъртъв човек. Само да беше майка ми жива и да видеше богатството ми. Това щеше да я направи толкова щастлива.
В Аржентина бедните семейства бяха наистина бедни, а майката на Ейнджъл бе една от нещастните самотни и изоставени жени. Никой не знаеше, а и не се интересуваше кой е бащата. Години наред Ейнджъл наблюдаваше как приятелите и роднините им умират от глад, болести и недъзи. Смъртта е начин на живот, философски си помисли Ейнджъл. И след като това се случва така или иначе, защо човек да не се опита поне да се възползва от нея? В началото някои се съмняваха в способностите на Ейнджъл да убива, но всички, които се опитаха да се изпречат на пътя му, по някакъв начин изчезнаха. Славата на Ейнджъл като убиец растеше. Нямам нито един провал, помисли си Ейнджъл. Аз съм Ангел. Ангелът на смъртта.