Раково отделение

Смисълът се състоеше в това, че след рентгеновите лъчи, дали добри, неочаквани и дори блестящи резултати благодарение на големите дози, приложени преди десет и петнадесет години, сега върху облъчваните места се появяваха неочаквани разрушения и обезобразявания.

Ако тези отдавнашни облъчвания бяха провеждани за злокачествени тумори, биха били оправдани, защото и от днешна гледна точка нямаше изход: спасяваха болния от неминуемата смърт по все още единствения метод и само с големи дози, защото от малките нямаше никакъв ефект; затова пациентът, идвайки отново в клиниката, бе длъжен да разбере, че това е възмездие за вече изживените, допълнително отпуснати му от лекарите години живот, а също и за онези, които му оставаха.

Но тогава — преди десет, петнадесет и дори осемнадесет години, когато дори не съществуваше названието «лъчева болест», рентгеновото облъчване представляваше такъв директен, надежден и абсолютен метод, такова великолепно постижение на съвременната медицинска наука, че се приемаше като остаряло мислене и едва ли не като саботаж в лечението на трудещите се отказът от облъчването и търсенето на други, паралелни или обиколни пътища за лекуване. Страхуваха се само от острите ранни поражения на тъканите и костите, но и тях тогава бяха успели да избягнат. И облъчваха с истинско възторжено увлечение! Дори и доброкачествените тумори, и малките деца.

А сега тези деца, станали вече юноши и девойки, някои и омъжени, идваха с необратими поражения по местата, където толкова усърдно ги облъчваха.

Миналата есен дойде, но не в раковото отделение, а в хирургичното (Людмила Афанасиевна все пак разбра и успя да издейства да го прегледа), петнадесетгодишно момче, едната ръка и единият крак на което изоставаха от растежа на другите, а това се отнасяше и за едната половина на черепа; поради тази причина, погледнато отстрани, момчето изглеждаше като карикатура. Преровила архива, Людмила Афанасиевна си спомни, че е същото онова две — две и половина годишно дете, което майката бе донесла в клиниката с множество поражения на костите с непознат дотогава произход; нямаше нищо общо с раковите подутини, нито пък с дълбокото нарушаване на обмяната на веществата; тогава хирурзите бяха изпратили детето при Донцова с надежда, че рентгенът ще им помогне да разберат. И той действително помогна! И толкова много, че майката плака от радост, убеждавайки всички, че никога няма да забрави спасителите.