Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
21. Разкриване на тайната
Стоейки в кухнята на малката си московска квартира — пред масата с изстиващите сардини и спящия върху текста за Анастасия Льоша Новичков, — аз си дадох дума да намеря начин пак да натрупам капитал и да си върна парахода. Да тръгна отново нагоре по великия маршрут, където срещнах Анастасия. Не за търговия, както по-рано. Да отплуваме в периода на белите нощи, за да може там, в най-добрите каюти, най-сетне да се отморят както трябва и Льоша Новичков, и Антон и Артьом… И всички ония, които ми бяха помогнали, прескачайки дивия хаос и личните си материални интереси, за да организираме обществото на предприемачите-идеалисти.
Интересно: защо тази идея привлече толкова много хора? Защо и мен ме спечели завинаги? Какъв е секретът й? — Непременно трябва да разбера това и да стигна съвсем конкретно и ясно до същината на нейната тайна и предназначение! Защо така страстно се запалват хората от бляна на една отшелница в тайгата? Какво се крие в него? Как да открия разковничето му?
Журналистката от вестник «Московская правда» Катя Головина, опитвайки се проумее това, един ден попита нашите студенти: «Какво ви привлече в тая работа, какъв е личният ви интерес?» Те те не можаха да отговорят с тежки аргументи. Само казаха: «Просто си струва».
Значи — и те се уповават на интуицията си. Но какво, какво се крие зад тази интуиция?
В Московска печатница №11, за нейна сметка, бе отпечатана първата тънка книжка за Анастасия — в двехиляден тираж. Защо генералният директор на тази печатница Генадий Владимирович Груця се реши да пусне книга от неизвестен автор? Защо се осмели, въпреки финансовите си трудности, да я напечата не на вестникарска, а на луксозна, офсетова хартия?
Първите книжки ги продавах сам аз — на изхода на метростанция «Таганская». После почнаха да ми помагат първите читатели. Една възрастна жена я продаваше всеки ден на «Добрининская». Тя обясняваше на всеки, който се интересуваше, че това е «хубава книжка». Защо правеше това? После читателите почнаха да я продават и в почивните станции около Москва, сами пишеха обяви и организираха срещи с почиващите, които я бяха прочели. След това търговският директор на московския издателско-реализационен концерн Юлий Анатолиевич Никитин изведнъж реши да внесе в печатницата предплата за още две хиляди екземпляра. Странен човек. Един ден идва с колата си при мене и казва:
— Днеска заминавам със сина си в чужбина — на съревнование по тенис. Самолетът е довечера. Трябва да успея да внеса предплатата.
И той успя — плати я. Като дойде време за получаване на книгите, Никитин каза:
— През лятото по принцип не продаваме книги. Ще си взема няколко пакета, а с останалите се разпореждай ти. Колкото се продадат — толкова ще ми платиш.
От самото начало на работата над ръкописа до ден днешен са се събрали куп въпросителни и удивителни във връзка с тази книжка. Тя е като жива: сама привлича хората и се саморазпространява с тяхна помощ навсякъде. В началото считах тия събития за случайни. Тези «случайности» обаче почнаха да се подреждат в закономерна верига. Лично на мене сега ми е трудно да правя изводи кое е закономерно и кое не в цялата тази необикновена история.
22. Отец Теодорит
Настъпи моментът, когато сметнах, че вече мога да се срещна с отец Теодорит. Там, в тайгата, на моя въпрос дали в нашия свят има хора с такива способности и знания като Анастасия, но не отшелници като нея, тя ми бе отговорла:
— Навсякъде по земята има хора, чийто начин на живот е различен от технократичния. Те имат най-различни способности. Но във вашия свят има един човек, при който можеш да ходиш лесно и през зимата, и през лятото. Силата на духа му е огромна.
— И ти знаеш къде живее той? Мога ли да го видя и да говоря с него?
— Да.
— Кой е той?
— Това е баща ти, Владимире.
— Какво?… Ех, Анастасия, Анастасия… Тъй ми се искаше да чуя някакви доказателства от тебе, да се уверя в правотата ти — но тоя път не позна. Баща ми умря преди осемнайсет години и е погребан до едно малко градче в Брянска област…
Анастасия седеше на тревата, облегната на едно дърво с подгънати колене и мълчаливо ме гледаше в очите. Погледът й бе малко тъжен и съжалителен. После тихо отпусна глава на коленете си. Аз помислих, че се е разстроила поради грешката си във връзка с баща ми и се опитах да я утеша: