Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
— Моля те, спомни си! Опитай се да си припомниш какво почувства тогава. Това е най-важното.
— Ами… нищо особено. Всъщност, появиха се някакви мисли в главата, завъртяха се бързо-бързо, също като магнетофонна лента на режим за пренавиване и затова думите се сливаха в непонятни звуци.
— Ти никога ли не се опита да спреш тази лента и някак си да я прослушаш на нормална скорост?
— Как може да стане това?
— Например, като се замислиш върху същността на Битието…
— Не, не съм се опитвал. Не те разбирам.
— А разбираше ли всичко, което ти говореше отец Теодорит? Можеш ли да си спомниш точно поне една негова фраза, дори и съвсем откъслечна?
— Да, върти ми се една в главата, но без никаква връзка с всичко останало.
— Кажи коя е?
— «…Ти ще им покажеш…»
До този момент Анастасия стоеше под дървото, но като произнесох тези думи, тя изведнъж стана и лицето й просия. Сложи длани на ствола на кедъра и притисна лице към него.
— Ами да! Разбира се! — възкликна Анастасия. Тя плесна с ръце и радостно продължи: — Ти си наистина велик, руски Монахо! Знаеш ли, Володя, какво мога да ти кажа сега, вече съвсем точно, относно отец Теодорит? Той е направил смешни много човешки учения, посочвайки най-главното.
— Ние въобще не сме говорили за каквито и да е учения. Обсъждахме обикновени житейски теми.
— Много естествено! «Обикновени теми»… Не разбираш ли, че отец Теодорит е говорил с тебе за това, което те е вълнувало? Показвал ти е най-големите светини, изтъквайки уважението си към тях, но без лицемерното, показно преклонение, както правят други. Въпреки високия си сан, той е бил способен да се държи с тебе просто, но смислено — може би специално за теб. Не е наблегнал на нито една догма. Нима не са смешни пред него наводнилите Русия проповедници, сеещи хиляди догми и отклоняващи човека от най-важното? Той до такава степен те е имунизирал срещу догмите, че даже и мене сега ме възприемаш като наивна отшелничка. Разбирай ме правилно: не съм важна аз в случая — важното е ти да не се отклоняваш от най-главното.
— А кое е то
— Онова, което се крие в душата на човека.
— Че как може човек да познава ученията на западните или източните мъдреци, на Индия и Тибет, ако няма и елементарно понятие за тях?
— В човека, Володя, във всеки човек — още от Сътворението — е заложено абсолютно цялото познание на Битието. Дадено му е наведнъж, при самото му появяване, както са ни дадени ръцете, краката, сърцето, косите… Всички учения в света, всички открития са почерпани от този Източник. Също както истинските родители са готови да дадат всичко на всяко от децата си, така и Великият Творец дава на всеки всичко. И нищо ръкотворно — нито даже всичките книги на света, нито най-мощните съвременни и бъдещи компютри, взети заедно, никога няма да са в състояние да поберат и най-малката частичка от великото познание, заложено в който и да е истински човек! Трябва просто да умееш да се възползваш от нея.
— Защо тогава само малцина правят открития? И не всички пишат учения?
— Някой постига само песъчинка от цялата истина, но проглушава ушите на хората, че тя е само негов монопол. Че бил открил разковничето. Той я натрапва на всички, мъчи се да им я внуши като базална и единствена — и по този начин заглушава напълно в себе си истинското космично познание. Забравя, че истината не е проповед, а начин на живот.
— А как живеят постигналите абсолютната истина?
— Щастливо!
— …И за да я постигнем, е нужна будност на съзнанието и чистота на мисълта…
— Страхотно! Фантастично! — заля се от смях Анастасия и добави, все още смеейки се: — Та ти четеш мислите ми!
— Няма нищо фантастично тука, Анастасия — казах аз. — Просто човек трябва да е разбрал философията ти. Ти всякога свеждаш всичко до будността на съзнанието и чистотата на помислите.
— Не, аз ти казвам — фантастичен си! — през смях повтори тя. — Ти отгатваш мислите ми! Фантастично не, ами…
Аз се заразих от доброто й настроение и също се разсмях. После я попитах:
— Как мислиш, Настася, ще ме приеме ли този път моят духовен баща Теодорит, ако отида при него? Ще поиска ли въобще да разговаряме — няма ли да е много разочарован от мене?
— Разбира се, че ще те приеме и ще се зарадва на завръщането ти. Той те приема всякакъв. Но той ще бъде най-щастлив, ако успееш да събудиш поне малка част от вътрешното си познание и да го приложиш на дело в живота си. Спри препускащата лента, Владимире, и ще осъзнаеш много неща.
— Той още ли е в същия манастир? В Троицо-Сергиевата Лавра?