Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
— Твоят духовен баща — този велик старец на Русия — сега живее в един малък манастирски скит в гората край Троицо-Сергиевата Лавра. Уставът на този скит е по-строг от манастирския и отец Теодорит е игумен там. Това убежище се намира сред девствения лес на много красиво място. Там има няколко къщички с монашески килии. Имат и малка дървена църква. Не е зографисана, нито с позлатени кубета, но е много хубава, уютна и чиста. В нея има две печки. Там не се продават и купуват черковни свещи както навсякъде. И въобще нищо не се продава и купува — не е обикновена църква. Тя още от нищо и от никого не е осквернена и обикновените посетители на Лаврата не могат да намерят това място. Та именно в тази черквичка се моли твоят отец Теодорит. Моли се за спасението на всички хора — и за твоето спасение. Моли се за чедата, забравили родителите си и за самите родители, забравени от децата си. Иди при него и му се поклони! Помоли се да ти бъдат простени греховете. Силата на неговия дух е неописуема. И заради мен се поклони на отец Теодорит!
— Добре, Анастасия. Ще отида. Но първо ще се опитам да доърша едно друго нещо, за което ме беше помолила.
Като пристигнах в Сергиев Посад — подмосковско градче с предишно име Загорск, — аз, както преди 27 години, влязох през портата та Троицо-Сергиевата Лавра. Веднага тръгнах към приемната на действащия манастир. Някога само казвах кой съм и веднага извикваха Отец Теодорит. Но дежурният монах този път ми отговори, че днес ковчежникът е друг. Отец Теодорит е от манастира, но живее в гората, извън територията му. Посетители там не отиват. След обяснението, че аз съм познат на отец Теодорит и че съм бил с него по всички манастирски светини ми съобщиха къде са разположени горските килии. С непонятно вълнение аз се запътих към малката горска черквичка. Тя бе необикновено красива и се вписваше хармонично в околната природа. От разположените недалеч от черквичката няколко горски къщички-килии водеха пътечки към нея. С отец Теодорит се срещнахме при дървената пристройка на църквата. Аз се разтреперах. «Ти само не се смущавай и гледай да не се удивлявяш много при срещата с твоя Отец» — спомних си аз думите на Анастасия. Но непонятното чувство на смущение не изчезваше. Отец Теодорит беше стар и побелял, но не по-стар, отколкото преди двадесет и седем години. Ние седяхме на дървените пънчета в постройката на дървената черквичка и мълчахме. Аз се опитвах да водя някакъв разговор, но не вървеше. Струваше ми се, че той и без това знае всичко и да се произнасят думи е безсмислено. Като че ли не бяха минали двайсет и пет години от последната ни среща, а сме се разделили едва вчера…
За всеки случай бях взел за отец Теодорит книжката за Анастасия. Но не посмях за му я покажа веднага — досега бях имал неприятен опит с разни свещеници. Едни я прелистваха и казваха, че такива книги не четат, а други питаха за какво пише вътре и след отговора ми казваха, че Анастасия била «езичница». Не желаех да огорчавам отец Тоедорит и не ми се искаше и той да я отхвърли. Всеки път, когато някой се опитва да говори нещо лошо за Анастасия, в мен се появява чувстство на противопоставяне. Аз даже почти се скарах с един служител от Новоспаския манастир, а той ми посочи две жени с черни забрадки и тъмни дрехи и ми каза:
— Ето какви трябва да бъдат послушниците на Бога!
Аз му отвърнах:
— Щом Анастасия е весела и радостна, как може това да не е угодно на Бога? По-приятно е да се гледат жизнерадостни хора, отколкото такива оклюмали…
С вълнение извадих книжката и я подадох на отец Теодорит. Той спокойно я взе и сложи ръката си върху нея. Бавно я погали с дланта на другата си ръка, все едно че искаше да почувства нещо с ръцете си и каза:
— Ти искаш да я прочета, нали? — И без да дочака отговор, добави: — Добре, остави ми я.
След два дни, на сутринта, аз отново отидох при отец Теодорит. Седяхме на мъничка пейка в гората, близо до неговата килия. За какво ли не се разговаряхме! Общуваше с мен точно както преди двайсет и седем години, но само едно много странно обстоятелство не ми даваше покой: защо отец Теодорит изглежда даже по-млад, отколкото преди двайсет и седем години? И изведнъж той, прекъсвайки размишленията си, ми каза:
— Владимире, твоя отец Теодорит почина.
Аз първо трепнах, а после промълвих:
— Че кой сте Вие тогава?
— Аз съм отец Теодорит … — гледа ме той и се усмихва загадъчно.
Пак го попитах:
— А къде е гробът му?
— Встарото гробище.
— Искам да го видя. Как да го намеря?
Той не ми отговори за гробището, а само каза: