Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
— А защо тогава си станал офицер, щом през цялото време си искал да рисуваш?
— Прадядо ми е бил офицер, дядо ми също, баща ми… Аз обичах и уважавах баща си. Знаех и усещах какъв искаше да ме види той. Постарах да изпълня мечтата му и успях. До полковник стигнах.
— В кои войски?
— Основно в КГБ. Оттам и се уволних.
— Съкратиха ли те или те уволниха?
— Сам подадох оставката си. Не издържах.
— Какво не издържа?
— Има една песен, ако я знаеш. Ето припева: «Офицери, офицери, вашето сърце е вечно на прицел!»…
— Тебе да не са те гърмяли… или какво? Кожата ти ли искаха? Стреляли ли са по тебе?
— По офицерите често стрелят. Те вечно вървят срещу куршумите. За да не стигнат до онези, които са след тях. Вървят, без да подозират, че сърцата им са вечно на прицел и че смъртоносният изстрел може да дойде и изотзад. Точен. Смъртоносен. Право в сърцето!
— Как така?
— Помниш времената преди перестройката… Празниците: Първи май, Седми ноември… Огромни колони хора, скандиращи «ура», «слава», «да живее»… Аз и другите офицери, не само кагебейците, бяхме горди с това, че сме щитът на тези хора. Че ги пазим. И в това беше смисълът на живота на повечето офицери.
После дойде перестройката, гласността. Други възгласи почнаха да се раздават. И се оказа, че гадовете сме ние — офицерите от КГБ, палачите. Никого и нищо не сме били защитавали. Тези, които вървяха в колоните точно под червените знамена, сега тръгнаха в други колони, под други знамена, а виновните, естествено, сме ние…
Жена ми е девет години по-млада от мене, хубавица. Обичах я. И сега я обичам. Тя беше горда с мене. Роди ни се син, единствен. Както се казва — късно дете. Сега е на седемнайсет. В началото той също ме уважаваше, гордееше се с мен. След това, когато се започна всичко това, жена ми изведнъж стана мълчалива. Почна да избягва погледа ми. Аз си подадох оставка и отидох да работя като охрана в една търговска банка. Скрих си униформата по-надълбочко. Но немите въпроси висяха през цялото време във въздуха — и синът ми мълчеше, и жена ми. А на неми въпроси няма как да отговориш. Отговорите бъкаха по страниците на вестниците, на екрана на телевизора. Оказа се, че освен със собствените си вили и с репресии, ние с нищо друго не сме се занимавали.
— Ами лускозните вили на военните, които видяхме по телевизията, са истински, нали, не са нарисувани?…
— Да, истински са. Не са нарисувани. Само че те са жалки курници в сравнение с дворците на ония, които сега плюят по тези бивши собственици. Например, ти си имал цял параход. И то много по-голям от една генералска вила. Все пак този генерал е бил първо курсант, окопи е рил. След това, като лейтинант, от казарма в казарма е чергарствал. Но и той е човек — кой не иска вила или къща за децата си? Кому обаче е известно колко пъти в живота си е трябвало да скача през нощта от топлата постеля в същата тая вила, за да се озове навън под куршумите? Някога в Русия са ценили офицерите. Даже с имения са ги награждавали. А сега решиха, че и една виличка с декар и половина парцел са много за един генерал!
— Едно време всички са живяли по съвсем друг начин.
— По друг начин… Всички… Но винаги са обвинявли, между впрочем, първо офицерите, нали — точно офицерите! На Сенатския площад офицерите са излязоли, нали? За народа са мислели. А след това тъкмо тези офицери ги изпратли на бесилките, в рудниците, в Сибир. Никой не се застъпил за тях. За царя, за отечеството, в окопите с германците са се сражавли. А в тила «революционните патриоти» вече готвели за тях тъжно посрещане, вкарвайки в цевите си куршуми за техните сърца, много по-страшни от оловните: «Белогвардейци!»; «Изверги!». Тъй са наричали завърналите се се от фронта офицери, които се опитали се да въведат някакъв ред. Наоколо — хаос. Всичко се руши. Всички предишни ценности — материални и духовни — отиват в огъня и под ботушите. Трудно, много трудно им е било на тези офицери! И ето, решили те: облекли офицерските униформи върху чистото си бельо и тръгнали на психическа атака. Знаеш ли какво е това психическа атака?
— Това е, когато се опитват да смутят противника. Аз гледах в един филм — във филма «Чапаев» — как белогвардейските офицери вървят под строй, а по тях стрелят с картечница. Те падат, но отново се подреждат — и пак вървят в атака.
— Да. Падат и вървят. Но проблемът е в това, че тези, за които ти говоря, не са стреляли!
— Как така!? Защо ще вървят тогава?
— Във военната практика смисълът, целта на всяка атака е или пленяването, или физическото унищожаване на противника — по възможност с минимални загуби от страна на на атакуващия. Но да се върви с открити гърди срещу картечниците на окопан противник — това е възможно само в случай, че съзнателно или подсъзнателно си си поставил съвсем друга цел.