Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
— Изпита ли някакви особени усещания и чувства като ходеше в манастира?
— Един ден след вечеря аз излязох през манастирския хол във вътрешния двор на лаврата. Портите й бяха вече затворени за външни посетители, а дворът — пуст. Масивните, високи стени не пропускаха градския шум. Наоколо — само храмове и тишина. Изведнъж се спрях. Чух някакава величествена музика, но трябваше вече да си вървя — дежурният монах ме чакаше, за да залости вратата. Аз стоях като омагьосан от тази музика, но накрая се опомних и тръгнах към изхода.
— Никога повече ли не чу тази музика; не изпита ли подобно чувство?
— Не.
— А не си ли се опитвал съзнателно да я чуеш пак, да предизвикаш в себе си тия преживявания?
— Опитвах се, но напразно. Още следващия път отидох и застанах на същото място, където я бях чул, но не се повтори.
— Спомни си още нещо, Владимире.
— Защо ме питаш! Ти тъй точно описа всичко, което ми се е случило преди 26 години, че по-добре сама разкажи какво съм усетил тогава…
— Това е невъзможно. Отец Теодорит не е имал конкретни планове за тебе, но се е надявал интуитивно на нещо. Направил е за тебе нещо голямо и значимо — само той знае какво. И аз усещам това вътрешно: той е мислел за нещо важно и е направил всичко възможно за тебе. Много е направил! Но защо е възложил такива надежди точно на тебе, безверника и не притежаващия и най-елементарни способности да стигнеш бързо до вярата — това си остава загадка… И защо цели 25 години безпътен живот не са сломили вярата ти — това е също необяснимо. Защо ти, който си получил толкова много, все още стоиш и бездействаш? Защо? Не мога да разбера това. Та нали нищо във вселената не изчезва безследно? Опитай се да си спомниш още нещо за срещите и разговорите си с твоя отец — дори и да са отделни епизоди.
— Спомням си нещо като зала или крипта в духовната академия или семинарията. Може да е било и в едно от подземията на манастира. Някакъв монах отвори една врата пред отец Теодорит, но сам не влезе там. Само двамата с него влязохме. На стените имаше картини, а на полиците — някакви предмети…
— Ти там на два пъти се впечатли много. Кажи от какво.
— Да съм се впечатил?… Да, наистина едно нещо ме удиви до крайна степен. Направо ме изуми!
— И какво бе то?
— Една картина. Беше черно-бяла, като с молив нарисувана. Това беше ясно изрисуван портрет на някакъв човек.
— И какво те развълнува толкова много?
— Не си спомням.
— Не, спомни си! Опитай се, моля те, аз ще ти помогна. Eто, виждам неголяма зала и вие с отец Теодорит стоите пред тази картина — ти си малко по-напред и отецът ти казва да се приближиш към картината. Ти правиш крачка напред, после още една…
— Спомних си, Анастасия!
— Какво си спомни?
— Тази картина, изобразяваща някакъв човек, бе нарисувана само с една линия — пулсираща линия-спирала! Художникът явно е започнал с молива или перото си от средата на белия лист и без да го повдига е очертал спирала. Където е натискал повече, линията е удебелена; и обратно — там, където натискът е бил много слаб, тя е съвсем тъничка, но никъде не се прекъсва. Линията-спирала свършваше в края на листа, изобразявайки удивителна картина — портрет на някакъв човек.
— Тази картина трябва да се изложи за разглеждане от всички желаещи. Един ден може да се яви човек, способен да разшифрова вложената нформация в нея. Чрез тази пулсираща линия под формата на човек хората трябва да осъзнаят нещо.
— Какво?
— Не знам още. Както точките и тиретата или нотите представляват системи за запис на човешки чувства и мисли, така може да е и тука. Поне така предполагам; а може да е и нещо още по-непознато нам. Във всеки случай, когато се върнеш, помоли ги да я изложат публично или да я обнародват някъде. Комуто е съдено, ще я разшифрова.
— Кой ще ми обърне внимание на мене…
— На тебе ще обърнат. Но сега искам да ти кажа, че тогава имаше още нещо, което ти направи особено силно впечатление. Спомняш ли си какво?
— В тази зала или в съседната… Да, в едно съвсем малко помещение върху един подиум имаше един много красив дървен стол с резба — или по-скоро кресло или трон. Спомням си как с отец Теодорит стояхме там и го гледахме. Той ми каза, че никой не трябва да се докосва до него.
— И все пак ти се докосна. Даже седна на него.
— Отец Теодорит ми предложи…
— И какво ти се случи в този момент?
— Нищо. Седях, гледах отец Теодорит, а той стоеше прав и мълчаливо ме гледаше в очите. Просто ме глдаше.