Звънтящите кедри на Русия

Той също стана. Нямаше намерение да спира телевизора. Стои срещу мене, гледа ме в очите и мълчи. По късно, през нощта, аз им написах бележка: «Заминавам за известно време, имам работа» — и си отидох завинаги.

— Как завинаги?

— Ей така!

После дълго мълчахме. Опитах се да се настаня по-удобно на фазера и да подремна. Обаче той пак заговори:

— Значи, Анастасия казва: «Ще пренеса хората през kъсчето време на тъмните сили»? Ще ни пренесе — и толкоз…

— Да, казва. И вярва, че ще успее.

— Поне един елитен полк й трябва! Аз бих отишъл войник в такъв полк…

— Защо полк? Ти нещо не си разбрал. Тя отрича насилието. Иска някак си да убеди хората. Мъчи се да направи нещо със своя нежен лъч.

— Мисля, че ще успее. Мнозина биха мечтали да ги стопли нейният лъч. Обаче малцина ще разберат, че и ние самите трябва малко да си размърдаме мозъците. Трябва да й помогнем — тя е съвсем самичка. Даже и един взвод няма. Ето, тебе те е избрала, помолила те е — а ти в някякво си мазе като клошар се въргаляш… Аз също, предприемачо!

— Ти също, кагебеецо, се въргаляш тука…

— Добре, спи войнико.

— Студеничко е в твоята казарма…

— Ами така е, случват се такива неща. Свий се на кълбо, да запазиш топлината.

После той стана, извади от скривалището си една найлонова торба, измъкна нещо от нея и ме покри. В мъждивата светлина на свещта, съвсем до лицето ми, сега блестяха трите звезди от пагона на куртката му. Под нея се постоплих и заспах.

В просъницата чух как се прибрат бездомниците в своя парцалив ъгъл и поискаха от полковника бутилка водка за мойто нощуване. Той обеща да им даде през деня, но те настояваха да стори това веднага и го заплашиха. Полковникът донесе своя фазер-легло, сложи го между мене и клошарите и заяви: «Ще го пипнете само през трупа ми!» После всичко утихна. Събудих се от това, че полковникът бе почнал да ме бута по рамото.

— Ставай бързо! Трябва да се измъкваме!

В мътния прозорец на мазето се съмваше. Седнах на фазера. Болеше ме силно глава и едва дишах. Казах му:

— Рано е още. Едва се разсъмва.

— Още малко — и ще бъде късно. Те са запалили памук с прах. Стар фокус. Ако умуваме много, ще се задушим.

Той отиде до прозореца и почна да кърти рамката му с някакво железце. Клошарите бяха подпрели вратата отвън. Като измъкна рамката, той я подпря на стената, счупи стъклото и се качи по нея до нишата на прозореца. Избеният прозорец излизаше към бетонно пространство, покрито с решетка. Той почна да се занимава с решетката, опитвайки се да я избие, но безуспешно. Аз стоях, подпрян на стената. Виеше ми се свят. Полковникът се измъкна обратно от прозореца и изкомандва: «Клекни долу — там пушекът е по-слаб. Гледай да не мърдаш — и дишай едва-едва.» Най-после той надигна решетката с раменете си. Махна я и ми помогна да изляза.