Звънтящите кедри на Русия

— Какво има? — попитах го аз. След малко той зададе въпрос:

— Значи, ти мислиш, че ще успееш?

— Ами да. От тука е близко. Само на две спирки. Как да не стигна:

— Нямам предвид това. Питам те за твоята цел. Сигурен ли си, че ще можеш да напишеш книгата си и да я публикуваш?

— Ще направя всичко възможно. Първо трябва да седна и да я напиша.

— Значи, Анастасия казва, че можеш?

— Точно така казва.

— Тогава защо не я послуша и не почна първо с това?

— Понеже… считах друго за по-важно.

— Значи не можеш да изпълняваш заповедите точно!

— Тя не ми е заповядвала. Просто ме помоли.

— Тя го помолила, а той на своя глава решил друго и обърнал всичко наопаки…

— Така се случи.

— Случило се… Трябва по-съвестно да се отнасяме към заповедите. На, вземи!

Той ми подаде нещо, завито в малко целофаново пликче. Аз го разгънах и видях през целофана златна венчална халка и сребърно кръстче с верижка. Каза:

— Прекупвачите ще го вземат на половин цена. Може да ти помогне да се закрепиш в началото. Ако няма къде да живееш, идвай тук. Аз ще се оправя с тия.

— Ти какво? Няма да ги взема!

— Без много приказки. Закъсняваш. Бягай! Виж го ти… Ходом марш!

— Казвам ти, че няма да ги взема! — опитах се аз да му върна пръстена и кръстчето, но ме спряха неговият властен и едновременно умоляващ поглед и думите му, произнесени със заповеден и не търпящ възражениe шепот:

— Кръ-гом! Напред, ходоом-марш! — и след кратка пауза, вече като си бях тръгнал, добави умолително: — Само успей…

Като се върнах в квартирата си, много исках да поспя — даже си легнах. Но мисълта за полковникъа-клошар не ми даваше мира. Станах, преоблякох се и тръгнах обратно към него. Мислех си по пътя: може би ще се съгласи да дойде да поживее у мене? На всичко е свикнал, практичен е и с чувство за ред. При това и художник — защо тъкмо той да не нарисува илюстрация за корицата? Пък и за наема ще е по-лесно двамата да го плащаме. Че за следващия месец вече бях на нулата с парите.

Но още като се приближавах към нашия избен прозорец, отдалече видях група хора от жилищния блок, а също и милиционерска кола и бърза помощ. Моят полковнок-клошар лежи на земята със затворени очи и усмихнато лице. Бе изцапан с кал. Мъртвата му ръка все още стискаше парче тухла. До стената имаше счупен дървен сандък.

Съдебният лекар записваше нещо в тефтера си до трупа на един друг човек с измачкани, износени дрехи и обезобразено лице.

Сред събралите се хора от блока една жена повтаряше като латерна:

— … Аз си разхождах кученцето, а тоя, дето лежи ухилен, стоеше на сандъка с лице към стената… По едно време трима клошари — двама мъже и една жена — се приближиха към него изотзад. Единият изведнъж дръпна сандъка и онзи падна. Почнаха да го ритат и да псуват! Тогава аз се развиках и те престанаха. Тоя, засмяния, успя да стане, ама с доста зор. Викаше им да се пръждосват и да не му се мяркат повече пред очите, но те пак почнаха да псуват и се нахвърлиха върху него. Като се приближиха, той само с един саблен удар с длан по гърлото свали оня, дето беше дръпнал сандъка му. Ужким не замахна силно, пък оня се сви надве и почна да се дави. Аз пак завиках. Другите двама бърже се ометоха — първо фукна жената, а по нея — и мъжът. А тоя с усмивката се хванал за сърцето… Поне да беше седнал или полегнал малко да му попремине, ама не — пак към сандъка си тръгва… Едва върви, но стигна и го примъкна до стената. Подпира се на стената и се опитва да се качи. Най-сетне успя. Ама гледам — бял като платно! Почна да се свлича — смъква се по стената, но не престава да рисува нещо по нея с парче тухла. Чак до земята направи линия и остана там с лице нагоре. Тичам аз, гледам — не диша вече. Не диша, пък се смее…