Звънтящите кедри на Русия

— Защо се е катерил по тоя сандък? — запитах аз жената.

— Ами да, защо е искал пак да се качи, щом като сърцето му…? — подеха въпроса ми хората.

— Много искаше да нарисува нещо. Не престана и когато ония типове бяха вече до него — сигурно не ги е забелязал, толкова беше увлечен. Ето, вижте какво е нарисувал — посочи жената към стената.

На сивата стена на кооперацията с червена тухла бе нарисуван слънчев кръг; през средата му — кедрово клонче, а отвънка, в кръг, някакви разкривени думи. Приближих се и прочетох: «Звънтящите кедри на Русия»! Имаше и лъчи, излизащи от слънцето — бяха само три лъча. Другите не е успял да дорисува. Два къси — и един трети, който лъкатушеше и избледняваше надолу, чак до лицето на простряния на земята, усмихнат полковник-клошар. Аз гледах към изкаляното му, засмяно лице и си мислех: «Дали Анастасия не е успяла в последните мигове на живота му да го докосне със своя лъч, да го сгрее? Поне мъничко да стопли душата на този човек и да я отнесе в светлата безкрайност?»

Гледах как товарят в камионетката телата на починалите — «моя» полковник го хвърлиха като чувал. Главата му изкънтя на пода. Не издържах, смъкнах якето си и се затичах след уазката, като им виках да го сложат сгънато под главата му. Единият санитар ме изруга, но другият, без да приказва, взе якето и го сложи под главата му. Накрая колите се скриха зад ъгъла. Наоколо всичко опустя, сякаш нищо не е било. Аз още дълго стоях там като закован и гледах рисунката и надписа, вече огряни от слънцето. Главата ми бучеше от мисли. Трябва, трябва да направя нещо за този кагебеец, който падна тук — един офицер на Русия! Но какво, какво? Накрая реших: «Ще поместя рисунката ти, офицере, на корицата на своята книга. О, непременно ще я напиша! Може да нямам понятие от писане, но ще я напиша — точка. И то не само една. И на всички ще слагам твоята рисунка — като емблема! И ще се обърна в книжката си към всички руснаци: „СИНОВЕ И ДЪЩЕРИ НА РУСИЯ! Не стреляйте в сърцата на своите офицери с невидимите, взривни куршуми на своята жестокост и безсърдечие! Не стреляйте в тила им — нито на белите, нито на червените, на сините или на зелените свои войници, лейтенанти и генерали. Куршумите в тила са по-страшни от оловните. Не стреляйте с такива куршуми по своите офицери, руснаци!!!“»