Грешница на любовта

— Успокойте се, Ваша светлост. Тя няма да ви притеснява повече.

— Ти не ми позволяваш да се забавлявам дори с една уличница — изплака херцогът, след това внезапно стовари юмруци върху леглото. — Проклет тъмничар! Това е моят дом и ще се срещам, с когото си искам.

Керн спокойно наля една доза от лекарството в кафявото шишенце и поднесе лъжицата към устните на баща си.

— Пийте.

— Не.

— Пийте — повтори графът.

— Това ще ме кастрира по-бързо от ножа.

— Вас ви кастрира болестта ви. А сега пийте заради собственото си здраве.

Линууд пое течността в устата си, но не я глътна. Той хвърли лукав поглед към сина си, но Керн бързо го стисна за носа и го принуди да преглътне. Линууд се закашля и избърса устата си с ръкава на нощницата.

— Студенокръвно копеле.

— Тук вече грешите. — Керн млъкна, но лицето му остана скрито от погледа на Изабел. — Аз определено не съм копеле.

Изабел тъкмо се беше зачудила на какво се дължеше враждебността в отношенията между бащата и сина, когато вратата се отвори и прислужникът влетя в стаята, облечен в чисто нова ливрея. Когато видя лорд Керн, той започна да се кланя и да се извинява. Графът му даде няколко нареждания и се отдалечи от леглото.

Изабел се изправи и прикри потръпването си, когато той тръгна към нея. Лицето му беше мрачно. Той я хвана за ръката, измъкна я от спалнята и я отведе в коридора. Тя едва успяваше да върви в крак с него, тъй като полите на роклята й пречеха, а бонето й се удряше в бедрото й.

Той не можеше да я заплашва, нямаше да му позволи това. Хелън чакаше долу и графът можеше само да беснее, след което да остави Изабел на мира. Но какво значение имаха няколко гневни думи, след като тя беше постигнала целта си и бе говорила с херцога?

Не че беше научила нещо полезно. Щеше да й се наложи да се върне тук…

— Линууд е полудял — каза тя. — Затова не го пускате да излиза от стаята си. Не можете да сте сигурен, че ще се държи прилично на публично място.

Керн й хвърли един мрачен поглед.

— В момента лудият не е той.

С тези заплашителни думи той отвори една от множеството врати от двете страни на коридора и вкара Изабел в някаква огромна спалня. Спуснатите завеси на прозорците не позволяваха на дневната светлина да влезе в стаята. Столовете и леглото бяха покрити с чаршафи, за да не се прашат.

Графът я пусна и започна да крачи с едва сдържан гняв до камината и обратно. Токовете на обувките му чукаха отчетливо по дървения под.

Изабел усети как кожата й настръхва и смелостта й започна да отслабва пред проявата на студена мъжка ярост.

— Бих искала да се върна при лейди Хелън. Тя сигурно се чуди какво ме е задържало толкова дълго.

Тръгна към вратата, но Керн й препречи пътя.

— Нека да се чуди. Сигурен съм, че ще успеете да измислите някаква лъжа.

— Не е прилично да оставаме насаме. Ще предизвикаме скандал.

— Трябваше да помислите за това, преди да се опитате да подмамите един възрастен мъж. — Керн я изгледа, сякаш я смяташе за достойна само за презрение. — Вие несъмнено сте се опитали да подсладите изнудването, като сте му предложили тялото си. Искам да знаете, че аз имам правен контрол върху делата на Линууд, така че усилията ви са били напразни.