Грешница на любовта

— А какво ще стане с тези жени? Как ще си изкарват прехраната?

— Това не е наша грижа, милорд. — Суини се ухили и потупа Керн по ръката, сякаш двамата бяха равни по социално положение. — Нека уличниците да се валят в канавките, където им е мястото.

— Не мога да дам съгласието си за предложение, което би довело до огромно увеличение в броя на мизерстващите, които обикалят този град.

Суини го зяпна.

— Но точно вие от всички хора би трябвало да подкрепите предложението ми пред приятелите си в Камарата на лордовете. Като се има предвид, че баща ви, херцогът, е известен развратник…

— Нито дума повече — прекъсна го с леден глас графът.

— Този град се нуждае от по-строго прилагане на законите, които вече сме приели. Покажете ми проектозакон за това и с удоволствие ще го подкрепя. Приятен ден, господине.

Керн тръгна към изхода, оставяйки Суини да гледа смаяно след него.

Срещата със Суини отново разбуди вътрешните му терзания и след една сутрин, прекарана в слушане на дълги речи, Керн се изкушаваше да изостави гражданския си дълг. Той изпитваше копнеж да се катери по хълмовете на Дербишър, където се намираше домът, в който беше прекарал детството си, да вдишва чистия въздух, да избяга от проблемите на града и да се концентрира върху проблемите на имението. Сватбата му щеше да се състои само след шест седмици и Хелън сигурно щеше да му прости едно кратко отсъствие. Може би тогава щеше да успее да се отърси от упоритото безпокойство, което го измъчваше.

Но имаше едно нещо, което не му позволяваше да напусне Лондон.

Изабел Дарлинг.

Двете с Хелън бяха имали намерение да прекарат деня, избирайки сватбени дрехи за Хелън, която през смях бе казала, че не било необходимо младоженецът да се влачи с тях. Керн не бе имал никакво желание да обикаля безброй магазини за шапки и ръкавици и бе посрещнал с облекчение думите на годеницата си. Изабел не можеше да се забърка в големи неприятности с едно излизане на пазар.

Дали?

Тя можеше да се срещне с някой надут тъпанар като Мобри. Онези тъмни очи щяха да проблеснат прелъстително, устните й щяха да оформят усмивка на сирена, тя щеше да разклати бедра и да му даде знак, подмамвайки горкия нещастник да извърши нещо недискретно…

Керн стисна юмруци. Изабел Дарлинг никога нямаше да се омъжи за почтен мъж. Никога.

Освен това той трябваше да вземе предвид и опасността, която представляваха мемоарите на майка й. Въпреки че в момента Изабел нямаше да посмее да ги публикува, за да не се изобличи сама, графът знаеше, че тя щеше да се опита да се възползва от всяка възможност за изнудване, която й се удадеше. Тази сутрин той бе дал нареждания на слугите си, целящи да предотвратят подобно нещо. Защо тогава се чувстваше толкова неспокоен?

Излезе от сградата на парламента и видя, че каретата му го очаква. Пажът скочи да отвори вратата с изобразения върху нея герб на графа и докато се качваше, Керн подхвърли троснато на кочияша:

— У дома.