Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
Изабел свали бонето си и уви връзките му около ръката си. След това притисна ухо до боядисаната в бяло врата. Отвътре се чуваше някакъв ядосан глас, който се повишаваше и заглъхваше. Тя не можа да долови думите. Дали беше херцогът?
Имаше само един начин да разбере.
Тя си пое дълбоко дъх, завъртя златната брава и влезе в стаята. Озова се в мрачна дневна, в която миришеше силно на лекарства. Гласът идваше от съседната стая и тя тръгна на пръсти към отворената свързваща врата.
В камината от зелен мрамор гореше огън. Очевидно собствениците не бяха щадили средства, за да обзаведат стаята с най-хубавите дивани, столове и картини в позлатени рамки. Огромно легло, покрито със завивки от зелено кадифе, заемаше по-голямата част от стаята.
До леглото стоеше един прислужник в ливрея, който се опитваше да придума белокосия инвалид да глътне една лъжица лекарство. Херцогът замахна с ръка и отблъсна лъжицата. Кафява течност оплиска стената и лъжицата падна на пода.
— Махай се, идиот такъв! Искаш да ме отровиш, а? Донеси ми пистолетите за дуел и се бий като мъж!
Отрова? Изабел наостри уши. Ако херцогът подозираше други, че искат да му направят нещо, не беше ли това признак на нечиста съвест?
— Ваша светлост, доктор Садлър казва, че лекарството ще ви помогне. — Слугата вдигна лъжицата и взе едно кафяво шишенце от масата до леглото.
Този път херцогът отвори уста и изпи лекарството. Миг по-късно изплю течността в лицето на прислужника.
Мъжът отскочи назад и започна да бърше лицето си с ръкава на дрехата си. Тъмни петна се появиха върху предната част на светлосинята му ливрея.
Херцогът отметна глава назад и избухна в смях.
— Мислиш си, че можеш да надхитриш Линууд, а? Това да ти бъде за урок. Да ме държиш в това легло.
Изабел видя, че й се удава прекрасна възможност, и тръгна бързо напред.
— Ще трябва да си смениш дрехите — каза тя на слугата. — Аз ще остана при Негова светлост, докато се върнеш.
Прислужникът се обърна и на лицето му се изписа тревога.
— Тук е забранено да влизат непознати, госпожице.
— Няма проблем. Аз съм приятелка на семейството, братовчедка на лейди Хелън Джефрис.
— Братовчедка, а? — каза херцогът. Широка усмивка откри пожълтелите му зъби и той потупа с ръка по леглото. — Седни, хубавице.
— Не ми беше казано, че ще имаме посетители. — Прислужникът се втренчи с подозрение в нея. — Съжалявам, госпожице, но ще позвъня за помощ.
— Да, направи го — реши да блъфира тя. — Кажи на целия персонал, че не можеш да си свършиш работата. Кажи на всички, че не можеш да се грижиш както подобава за Негова светлост. — Когато мъжът се поколеба до кадифения шнур, който висеше близо до стената, тя си придаде възможно най-суров вид и каза: — Побързай. С малко късмет ще отсъстваш само няколко минути.
— Изчезвай, мръсен плъх — добави херцогът, който седеше намръщен в леглото. — Не ти я давам — тя е моя. — Той сграбчи една сребърна купа от масата до леглото и я хвърли по прислужника.
Мъжът успя да хване купата, но течността в нея го заля. Той се намръщи и отстъпи, хвърли още един подозрителен поглед на Изабел и излезе от стаята. Вратата се затръшна след него.
Изабел беше сама с херцог Линууд.
Той изглеждаше стар и сбръчкан, мъж, който отдавна бе преминал разцвета си. Тънки синкави вени покриваха носа и бузите му като паяжина. Той беше облечен в огромна нощница с дантели на ръкавите, яката й беше отворена и откриваше сивите косми върху широките му гърди. Разрошени бели кичури падаха от двете страни на лицето му, което някога сигурно бе било много красиво. Очите му бяха зелени.
Също като на Керн.
Този мъж обаче не притежаваше желязната воля и почтеността на сина си. Линууд беше един отвратителен развратник, който беше познавал интимно майка й. Тази мисъл накара Изабел да се почувства неспокойна. Въпреки че бе обичала веселата си, търсеща удоволствия, майка, самата тя никога нямаше да може да води такъв порочен живот и никога нямаше да може да остави щастието си в ръцете на мъж, който отказва да се ожени за нея, защото смята, че стои твърде високо над нея само заради потеклото си.
— Не стой и не зяпай така — каза херцогът. — Ела по-близо. Дай да те огледам по-добре.
Изабел пристъпи една крачка по-напред.
— Дойдох да ви задам няколко въпроса, Ваша светлост.
— Въпроси, друг път. Тук аз задавам въпросите. Ти ли си онази, която изпратих да повикат?
— Която сте изпратили да повикат?