Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Сиванму потрепери:
— Няма да се представяме за местни, нали?
— Няма начин. Джейн ще ни представи като пътници, пристигнали вчера с космически кораб от Москва. Вероятно ще играем някакви правителствени функционери.
— Това не е ли незаконно? Питър я изгледа странно:
— Сиванму, ние извършваме измяна срещу Междузвездния конгрес само с това, че сме напуснали Лузитания. Това е криминално деяние. Не мисля, че като се представим за висши държавни служители, ще утежним положението.
— Да, ама аз не съм напуснала Лузитания. Дори не съм я виждала.
— О, не си пропуснала много. Там има главно савани и гори с някоя и друга фабрика на Царицата на кошера, в която се строят космически кораби, и куп прасета, живеещи в дърветата.
— Въпреки това аз съм съучастничка в измяната, нали?
— И извърши тежко престъпление, като развали пелия ден на един японски философ.
— Бесилката ми е в кърпа вързана.
След час вече пътуваха с частен флоутър — толкова частен, че пилотът не задаваше никакви въпроси; и Джейн се беше погрижила всичките им документи да са изрядни. Преди смрачаване вече бяха при малкия космически кораб.
— Трябваше да поспим в апартамента — каза Питър, гледайки със съжаление примитивните постели в кораба.
Сиванму само се изсмя и се сви на пода. На сутринта, отпочинали, установиха, че Джейн вече ги е пренесла на Пасифика.
Аймана Хикари се събуди от кошмар в сумрачния час преди зазоряване, в стая, която не беше нито топла, нито студена, и стана. Не се чувстваше отпочинал и сънищата му бяха неприятни, трескави, в тях всичко се обръщаше наопаки на онова, което му се искаше. Сънува, че се катери, за да стигне дъното на някакъв каньон. Че говори, но хората не искат да го слушат. Че пише, но листовете се изплъзват под перото му и се разпръсват на пода.
Знаеше, че всичко това е причинено от посещението на онези лъжливи чужденци предния ден. Цял следобед бе опитвал да не мисли за тях, като четеше разкази и есета; цяла вечер се беше старал да ги забрави, докато разговаряше със седмината приятели, които го посетиха. Разказите и есетата обаче му се струваха безсмислени; това бяха думи на неуверени хора от една периферна нация; а седмината му приятели, даде си сметка той, бяха до един несесарианци и когато засегна темата за Лузитанската флотилия, той установи, че всеки от тях размишлява точно както му бяха обяснили двамата чужденци със смешните имена.
И така в сумрака преди зазоряване Аймана се озова седнал па една рогозка в градината си, стиснал кутийката с предните си, замислен: „Дали тези сънища са ми изпратени от дедите ми? Дали и — течи двама посетители са доведени от тях? И ако обвиненията им срещу мен не са лъжи, кос в думите им беше измама?“ Защото от начина, по който се бяха гледали, от колебанието на младата жена, последвано от нагло държане, той бе разбрал, че му играят театър; че макар да не са репетирали, се придържат към някакъв сценарий.
Зората се разля над градината, придавайки на всеки лист на всяко дърво, на всяка тревичка характерния им оттенък и шарка; подухна бриз и светлината започна да се променя. По-късно, в разгара на деня, всички листа щяха да станат еднакви: неподвижни, кротки, окъпани в ярко сияние, като излято от огнен водопад. Сетне, вечерта, в небето щяха да се съберат облаци, да заръми; повяхналите листа щяха да възвърнат силите си, да заблестят мокри, да потъмнеят, да се подготвят за нощта, за нощния живот, за сънищата на растящите през нощта растения, събрали слънчевите лъчи, които са ги заливали през деня, и хладните вътрешни потоци, подхранени от дъждовете.
Аймана Хикари се превърна в лист, прогони от ума си всички мисли, освен тези за светлината, вятъра и дъжда, докато слънцето не се издигна високо над хоризонта. Тогава стана.
Кенджи бе приготвила малка риба за закуска. Той яде бавно, деликатно, така че да не повреди съвършения скелет, придаващ форма на рибата. Мускулите дърпаха на една или друга страна и костите се огъваха, но не се чупеха.
„Аз не ги чупя сега, но вземам силата от мускулите в собственото си тяло — замисли се той. Най-накрая изяде очите. — Силата на животното идва от тези части на тялото, които се движат. — Той отново докосна кутийката с праха на предните си. — Мъдростта ми обаче не идва от това, което ям, а от онова, което получавам всеки час от тези, които шепнат в ушите ми от минали векове. Живите забравят уроците на миналото, но предните — никога.“
Аймана стана и отиде при компютъра си в бараката на двора. Това бе един обикновен инструмент — затова го държеше там, вместо да му изгради олтар в дома си, както правеха мнозина други. Компютърът му беше за него като лопата. Той го използваше, след това го оставяше.