София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
— Е добре де! Но… напуща ли се тоя гювеч? Я го виж само!… Ха, седни! Има време за всичко.
Нямало какво да прави, Николаев седнал до поп Кънев и хапнал малко наденици в очакване на гювеча. Дошъл редът на гювеча, изяли го, облизали го добре и тогава поп Кънев станал и казал:
— Сега да не забравяме, че си поел задължението да отидеш на сватба. Ставай! Тръгваме.
Качили се на файтона и тръгнали за Драгалевци, гдето пристигнали точно след бракосъчетанието. Седнал поп Кънев на почетното място срещу младоженците и започнал да яде, като че ли не е ял от три дни. От сърната не останало много нещо за прислужниците.
Поп Кънев не ходеше много из кръчмите. Рядко се отбиваше в „Червен рак“ и седеше в компанията на полковник Раковски и Русев, за да изпие няколко бири. Виждал съм го обаче в градинката му пред собствената му къща на булевард Дондуков, недалеч от ул. Стара планина, седнал в подрасник под малката беседка, а слугинята му шопкиня дотъркаля едно малко буренце бира. На бурето тя слага канелката, а на малката масичка — вестници и цигари. Поп Кънев, сам, докато прочете вестниците, ще си изпие буренцето от 12 1/2 литра бира, без да усети, че е пил нещо.
Културен поп, с приятна и свежа физиономия, с доста напредничави схващания, поп Кънев като че ли беше сбъркал кариерата си.
Кореняшки прякори
Казах вече в началото на тия мои бележки, че кореняците много обичат да си измислюват оригинални прякори. В интимен разговор се употребяваха само тия прякори. Ще изброя прякорите на по-известните софиянци:
Мъже: Асадур Баняджията, Алюш Кебапчията, Алимано, Бабата (познат прашкохвъргач), Барона, Белио, Бутро, Бухала, Васко Мечето, Велю Кючека, Виенската Кокона (келнер), Враджалията, Върти-мухата, Георги Жената, Геко Ткачо, Гърнето (син на Гърневица), Даскала, Диодоно, Джадията, Донко Гъската, Долдур Мано, Жабата, Златната Тенджера, Исай Гълъбаро, Келешо Бостанджията, Караманлията, Калимерата, Кърлето, Канарата, Клечо, Коста Папата, Кривио Стоян, Кьоравия Илия, Кючюк Георги, Лудия Пане, Мачето, Манго Свитката, Манол Рунтавия, Дежурния, Макюш (старши стражар), Гагаджано, Мито Кебапчията, Мишо Палабоюка, Михал Шилото, Младен Бираджията, Младен Екимино, Моше Кеседжията (убит от крадци), Наполеон Бонапарт, Никола Топчията, Паланката, Панайот Бюлбюло, Паликрушата (имотен стопанин), Петко кенефчията (сега полковник о.з.), Петър Сонсайбията, Тухлата, Пешо Желявецо, поп Иван Казака, Ристе Мазнио, Ристо Боюклията, Робчето, Руфада, Синия Парцал, Старото (убит като въстаник), Ставро Чадърджията, Стоян Петсато, Слънцето (убит от македонци), Тодор Чвърчоко, Таки Бимбелята, Таки Бираджията, Фортуната, Фундата, Фудул Антон, Фънда Мъската, Хаджи Калчо, Ходжата, Циганскио Цар, Църнио Михал, Шатицата, Шалико, Шекеро, Шкембе Владо, Шишко Бакалино, Щиглецо, Яни Гърчето, Янко Кривио и пр.
Малцина са още живи.
Женските прякори са по-интересни и по-цветисти: Амишица, Белата Магда, Геврек Иванка, Гюзел Данка, Данка Шурулинката, Дебелата Атиненка, Демир Ана, Джвъркливата Катинка, Еркек Велика, Енка Сатаджийката, Енка Телето, Еленица Кучкарката, Катина Балиефендеска, Катина Терзийката, Къшла Вида, Кьор Мангър, Лигавата Гица, Мазна Магда, Миндер Митра, Осман Пашовица, Пембе Тас, Пиклата Ката, Баба Пунда Гавазица, Рубие Данка, Стоянка Гюмюшкошак, Суса Серифасулана, Тариф Ханъм, Таса Бешерица, Тетка Краля, Фишек Велика, Филджан Таска, Църната Фона, Шекер Катина и пр.
Тези имена на вече покойници се споменаваха непрестанно в разговорите на софиянци. Напомням ги специално за ония кореняци, които днес са по-стари от 50 години.
Как пътувахме
Малцина пътуваха по него време, затова пътуването беше и евтино и удобно. На гарата нямаше тая блъсканица, на която сме свидетели днес. Защо? Защото едва ли имаше двадесет-тридесет души пътници, които ще се качат на пловдивския влак, останалите бяха посрещачи или ей тъй дошли на гарата, за да убият малко време и да пият една бира в бюфета.