София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години
София преди 50 години
Стара София изчезна, за да отстъпи мястото си на една нова модерна и благоустроена столица. От турска паланка, каквато беше София при освобождението на България, днес няма никакъв помен. Физиономията на нашата столица се измени на три пъти. София се строеше с усилен темп и днес големи многоетажни сгради покриват старите мегданлъци и местата на старите къщи, пълни със спомени за първите години след нашето освобождение.
Че старото трябва да отстъпи място на новото, това е естествен закон, но когато един град събаря старото, за да построи новото, добре би било, ако чрез снимки, скици и описания се запазваха документи за това, що изчезва. Така, идващото поколение ще може да види как е растяла София и как е тя строена. В бързината, с която преустроихме нашата столица, допусна се тази грешка, че днес има много малко документи, да не кажа никакви за стара София. Старите софийски жители изчезват един след друг, без да оставят бележки, а с тях изчезват толкова много спомени…
Георги Каназирски-Верин
Зарадвах се много, когато узнах, че софиянци са образували свое кореняшко дружество. Аз се надявах, че освен вечеринките и срещите, които безспорно са полезни за поддържане духовната връзка между тях, това дружество ще поеме инициативата за изнасяне на сказки, за издирване на стари документи в свръзка със стара София, че то ще образува нещо като комитет за увековечаваме имената на стари заслужили софиянци и най-вече за запазване спомени от живота на столицата. Без да критикувам дейността на дружеството, не мога да не отбележа, че моите очаквания не се оправдаха.
Именно затова у мен се появи желание, признавам — много смело, да скицирам София такава, каквато я помня от преди петдесет и пет години. Тези мои бележки нямат претенция на исторически документ, те не надминават стойността на моменталните снимки на любителя. Може би моята памет ще пропусне много подробности, може би ще има много непълноти, все пак, надявам се, ще мога да възобновя някои съвършено забравени кътове, да подмладя спомените на някои беловласи пенсионери, които лятно време церят ревматизма си по пейките на градската градина. Аз се надявам, че ще успея да разчувствувам и да предизвикам усмивката на някой стар „кореняк“, който още не може да отвикне да назовава софийските квартали освен със старите им имена: „Баш-чешма“, „Перловец“, „Куру-чешме“, „Буката“, „Драз махала“, „Кюлуците“, „Хамбарите“, „Чир махла“, „Черната джамия“, „Лигина махала“, „Юч бунар“ и пр. И тази кореняшка усмивка ще е най-ценната награда за моето усилие.
Старите софийски жители-кореняци бяха добряци и наивни и не обичаха усложненията в живота. Те не възприемаха чуждото и имаха свой собствен живот: свой начин на живеене, свои традиции, свое произношение, та дори и свои думи, които няма да чуете в друга част на България. И днес, ако употребя кореняшкия израз: „Мачка руча поганец на чандията“, малцина биха отгатнали, че тази фраза се превежда с „Котка яде мишка върху стряхата“. Въпреки своя благ характер, кореняците се отличаваха с известно твърдоглавие. Без да се вдълбочавам в тяхното минало, в техните черковни борби, в които те проявиха голяма твърдост, без да разправям за бунта по неприемането на гръцкия владика, пратен им от Фенер, когото те заставиха да се върне обратно, ще отбележа само, че през време на петвековното робство, когато турският език беше официален из цяла България, в София и околността й се е говорило само български. И най-старите софиянци не са знаели ни дума турска, напротив — те са заставяли турските чиновници да учат български, за да могат да се разберат с „раята“. Тяхната упоритост беше пословична. Спомням си една карикатура поместена в Шангова „Поща“ по времето, когато бидоха пуснати за пръв път трамваите: Откъм булевард Дондуков се е задала една трамвайна каруца, а срещу нея на самите релси се е спряла волска кола, коларят е пред воловете и е облегнат на ока. Трамваят е спрял и ватманът с отчаяни жестове кани коларя да се отмести от релсите, за да може да мине.
— Маани се от пътьо! — вика ватманът.
— Па оти да се махнем я, отмести се ти! — отговаря спокойно коларят.
Коренякът обича патриархалния живот. В къщи той се чувствуваше абсолютен господар. Следващият случай доказа колко оригинално е неговото понятие за бащинско право.
Един ден отивахме с кола към Драгалевци. По пътя на един камък съгледахме седнал 80-годишен старик горчиво да плаче. Плаче като дете.