София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Барон Георги живее три месеца в Перник, като всеки ден бива канен в някоя кръчма или по-голямо заведение, гдето го гощават. Присъствието на барон Георги в това или онова заведение привличало клиентите и съдържателите намирали сметка да го канят и по този начин да увеличават консумацията.
След връщането си в София баронът сяда наново на трона си у Мито Кебапчията и заседанията започват наново. По едно време пред барона се явяват депутации от цяла България, за да му поднесат почитта си. В същност това са хора събрани от организаторите шегобийци и канени да играят тая роля и да се посмеят.
Една вечер жесток шегобиец подвел барона да изпие чаша рициново масло, което започнало да действува тъкмо тогава, когато той държал някаква реч.
Амбициозен, той не искал да прекрати речта си пред депутацията и свършил драматично…
Историята с барон Георги достига до знанието на двореца. „Височеството“ се усъмнило дали с тия шеги не се подиграват нему и дали тия комедии не уронват неговия престиж и затова поискало да се внуши на компанията да свърши с тази неприятна комедия. Градоначалникът повикал неколцина от организаторите и строго им заповядал да престанат да коронясват барон Георги, защото „господарят“ е страшно сърдит, и че той ще бъде принуден да ги арестува до един.
Дали барон Георги беше налудничав манияк или пък беше голям хитрец, който използуваше умните шегобийци, за да пие и яде всеки ден безплатно, това остана неразрешено. По това има две мнения и днес.
Друга фигура след него е Доктор Диодоно. Той в същност се е наричал простичко Богданов, но когато бил студент по право в Женева, поискал да поевропейчи името си и го превел на френски: Бог = дио, дан (даден) = доне и станало Диодоне, Диодоно. Д-р Диодоно беше една мършава фигура, винаги брадясала, на носа му беше кацнало желязно ръждясало пенсне с извънредно силно миоптични стъкла. От пенснето висеше черен шнур, закачен за ревера на сакото му или на палтото му. Крайно нервен, той имаше особен ход. Когато ходеше, вам се струваше, че той залита да падне. Постоянно се озърташе ту в ляво, ту в дясно, като че ли търси някого или като че ли някой го преследва. Адвокат без клиентела, облечен скромно без вкус, дрехите му висяха на тялото, като че ли са закачени на закачалка. Всички софиянци познаваха Диодоно. Диодоно беше спортист и майстор на пързалката. На леда при Орловия мост той неуморно се пързаляше от рано сутрин до късна вечер, като правеше разни опасни фигури, които, ако и да им липсваше грация, все пак предизвикваха учудване у многобройната публика около езерото. Кога е починал Диодоно, една от софийските фигури, не можах да узная.
Д-р Диодоно, адвокат и голям виртуоз на кънки
След Диодоно, нека кажа нещо и за Миту Шишкавио, посредник за покупко-продажба на недвижими имоти. Той беше най-дебелият човек, когото София е видяла и познавала. Може би тежеше повече от 160 килограма. Рядко ходеше той пеша. Мъчно можеше да движи тази тежка маса месо. На негово разположение имаше един файтон. Когато стъпваше на стъпалото му, за да се качи, файтонът така силно се наклоняваше към него, че ние все очаквахме някой ден да го видим да се превърне. Когато се качеше на файтона, не оставаше място за друго лице, а ако го придружаваше някой клиент, той сядаше отсреща на страпонтенчето32. Миту Шишкавио е единственият столичен жител, който не можа ни веднъж да използува столичните трамваи, защото входът за платформата беше много тесен и неговото огромно тяло не можеше да мине през него да се покачи на платформата, а за вътрешността на трамвая и дума не можеше да става. Ето защо той си вземаше файтон на месец и с него се придвижваше там, гдето работата му налагаше да отиде. Крайно честен и с много благ характер, той беше и състрадателен и обичаше да подпомага и да услужва на всекиго. Мито беше и гастроном и гаргантуа. Той можеше да изяде една пълна тенджера със сърми и след това да допълни яденето си с печено агнешко или цяла пача, всичко това толкова естествено, както друг някой би изял една супа и една порция ядене.
32
Страпонтенче — от фр. strapontin „сгъваема седалка, второстепенно място“; под капрата на файтона, назад, откъм пътниците има сгъваема седалка, която може да се отвори, когато трябва да се качат повече хора