Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » София преди 50 години
София преди 50 години - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

София преди 50 години

Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:

Ония, за които керванът на годините е превалил „над цветния хълм на младостта“, за които „напред се погледът не вглежда“, обичат често да се вглъбяват в миналото, да поплуват в тихите води на спомените, защото те са винаги успокоителни и никога не отравят с разочарования. Не че в миналото не е имало тегло и неволи — те са наши спътници от люлката до гроба. Но младините не чувствуват остро жилото на отровата им, а побелялата възраст, която вижда всичко ретроспективно, ги оставя в сянка, дори ги изличава: изпъква само светлината и радостта и безкритичната вяра в „доброто старо време“.
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
1 ... 35 36 37 38 39 40 41 42 43 ... 56
Перейти на страницу:

Енорийски свещеник на църквата Св. Никола на ул. Цар Калоян беше Иван Бенчев — Казакът. Заслужава да се спрем на него повечко. Наричаха го Казака, защото в турско време е бил офицер в полка на Чайковски (Садък паша) и на младини е бил луд кавалерист. Отсетне се е опопил, но си остана светски човек. Поп Иван Казакът беше чревоугодник и почиташе много винцето. За тия си влечения той беше в постоянен конфликт с владищината, но той не обръщаше никакво внимание на бележките, които му се правеха от владиката Партений. Когато поп Иван ви кажеше, че еди где има хубаво вино, вие можете да отидете слепешката, уверени, че ще пиете хубаво вино. Той носеше много широко расо с още по-широки ръкави. Подрасникът му беше снабден с необикновено дълбоки джобове. Единият от тези джобове беше пълен с най-разновидни монети: рупчета, гологани, половин левчета, левчета, двулевки, петолевки. Петолевката беше най-голямата пара. В отделно портмоне имаше златни монети и банкноти. Ръката му беше широка — той щедро раздаваше тия монети на действително нуждаещите се. Важното е, че когато той даваше, никой не виждаше, така дискретно даваше своята помощ. Когато и гдето да срещнете поп Иван, ако ви разреши да бръкнете в джобовете на подрасника му, непременно ще намерите мезета в изобилие. Но понеже ние днес сме изгубили понятието за изобилие, искам да уточня: ще намерите една или две луканки или три-четири кравая суджуци, а може би и едното и другото, половин килограм кашкавал или толкова наденици, които трябва само да се припекат малко на дилафа. Понякога той носеше в джоба си 250 грама щука хайвер и два лимона. В първото заведение, в което влизаше, той ще ги подаде на съдържателя за разбиване с чисто айвалийско дървено масло, а сам той ще изстиска лимоните. Килцето вино, което ще донесат, се хлъзга в гръкляна, без пиячът да се намръщи. Ще ми забележите: Как е възможно да се носят толкова работи в подрасника? Казах. Расото беше много широко и в гънките му можеше да се скрие още един человек.

Ще допълня: Един ден поп Иван влезе в моето бюро. Аз пишех. Той седна на широкия диван, който беше до самото ми писалище. Извиних му се, че не мога да прекъсна работата си, но че след десет минути съм на негово разположение.

— Нищо, нищо! пиши си… Аз не бързам. Не искам да отида в механата, защото пак са ме заяли. Като свършиш, ще пратиш момчето да вземе едно килце вино, а пък аз имам мезето. Ха, па нося ти армаган.

Аз продължих да пиша, а дядо поп Иван извади табакерата си от кавказко сребро, и цигарските си книжки и почна мераклийски да си завива една цигара, която скоро кацна на неговото сребърно цигаре и задимя.

Както пишех, дочух едно квичене. Обърнах поглед към него, той се позасмя и рече:

— Пиши си, пиши, не се тревожи!

След малко чух второ и трето квичене на прасе. Дигнах отново погледа си към него. Той се смееше.

— Е, пиши де! Няма да те изядат. Ходих на пазара и намерих две много евтини прасета. Купих ги. Едното е за дома, другото е за теб.

Дядо поп пусна на земята две прасета, които изтърчаха по стаята.

— Ама как не ги забелязах, когато влезе? — го запитах аз.

— Носех ги в ръкава на расото, под расото. Нали знаеш, под моето расо мога да скрия цяло яре.

Това беше добрият дядо поп Иван Бенчев „Казакът“. Той се е поминал през време на моето дълго отсъствие от България, но аз и днес пазя най-мил спомен за тоя свещеник, който преди всичко беше човек.

* * *

Моят учител по Богослужение в гимназията беше поп Кънев, габровец. Ако се не лъжа, малкото му име беше Христо, но никой не го именуваше с това му име, а — било с поп Кънев, или поп Къню. Поп Кънев е бил повечето учител и много малко време свещенослужител. Когато напусна гимназията, той мина като военен свещеник във Военното училище, гдето остана до края на живота си. Поп Кънев беше меломан и притежаваше чуден чист глас. Той пееше божествено и може би поради тази своя меломания беше неразделен приятел на учителя и диригента на черковния хор на Св. Крал (Св. Неделя) Г. Николаев.

Поп Кънев минаваше също за голям гастроном, който не се насища лесно. За него ми разказваха от няколко места следната история. Диригентът Николаев получил покана да отиде в Драгалевци на сватбата на един свой приятел. След сватбата щяло да има пищен обед и, главното, щяло да се сервира сърна, приготвена от Мориц Рат. Сватбарите обаче задължили Николаев на каквато и да е цена да намери поп Кънев и да го доведе със себе си. Николаев търсил вечерта поп Кънев, но не го намерил. На другия ден, неделя, Николаев взел файтон и отишъл в дома на попа, но пак не го намерил. Научил се, обаче, че попът бил поканен на касапски гювеч у неговия приятел Васко М. Бързо отива той у Васко, гдето намира поп Кънев да яде наденици, преди гювеча. Николаев му съобщил за поканата и че той е дал дума да го отведе на сватбата.

1 ... 35 36 37 38 39 40 41 42 43 ... 56
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)