София преди 50 години
- Автор: Каназирски-Верин Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «София преди 50 години». Краткое содержание книги:
Такива мисли ми навява книгата на г. Г. Каназирски „София преди 50 години“. Четох скици от нея в подлистници на в. „Изгрев“, прочетох я сега с нарастващ интерес — вече пълна, освежела от занимливи подробности.
Авторът ни увежда в едно идилично време, от което ние, възрастните, все още не можем да се откъснем, ако и отдавна да сме го затуряли в буренака на забравата. Младото поколение го знае по разкази от втора п трета ръка, които във въображението на един юноша добиват очертанията на нещо едва ли не митично. И как да не е такова то за съвременния младеж, при оскъдицата на следвоенните години, когато му говорят за някогашното библейско изобилие, за баснословните някога цени на всичко, за непознати нему примитивни нрави и понятия, за един патриархален бит, който се е изличил от съзнанието дори за ония, които са преживели неговото крушение?
Толкова голяма е промяната във вътрешния и външния облик на нашата столица! Дори ония, пред очите на които са протекли промените, често не могат да разберат, как е станало това, защото то се извършва постепенно, почти незабелязано. Ние всеки ден внасяме подобрение в собственото си жилище, и то губи първичния си вид, без да сме усетили измененията му. Трябва някой стар приятел, който отдавна не ни е посещавал, да дойде и да види новата обстановка, да се учуди и да ни посочи разликата. И неволно ставаме нежни и чувствителни към старото, към онова, което смятаме сега неудобно, защото сме почувствували топлина на новото, комфортното. Така е и с промяната в градовете. С ежедневните строежи и преобразования те менят своя вид, без жителите на града да го забележат; па едновременно с това менят се и самите нрави и вкусове.
Г. Каназирски, подобно на тоя изчезнал посетител, идва да отдаде почит към старите софиянци и да възкреси някои подробности от първите години на сегашна София, да разкаже на новото поколение за едновремските нрави на нейните жители, улици, заведения, за тогавашното общество и култура, за някои забравени фигури и пр. А битието на стара София заслужава да бъде възпроизведено, защото тя е претърпяла толкова изменения, че днешната луксозна столица, в сравнение със стародавната, е неузнаваема.
Четеш книгата и цял рой видения от едно забравено минало се вестяват, за да документират, че въпреки многото неблагоприятни обстоятелства, при които е минал нашият обществен живот през изтеклите 50 години, въпреки многото политически бури и трусове, които не веднъж стихийно са се надвесвали над българския небосклон, имало е здрави жизнени сили, които поколенията са влагали в творческа, съзидателна работа, резултат на които е нова София.
Живо, реалистично е възпроизведена старата българска столица, в която се идваше от далечни места с файтони и брички, с нейните тесни и криви улици, с малките й дюкянчета, при неизгазима кал пролет и есен, при гейзери прах в летни дни, когато нямаше ни електрически трамваи, ни осветление, ни вода по домовете. Мяркат се на въображението — като из гробове — потънали в земята къщички и порутени бордеи, редом с бели двуетажни паянти1 с еркери и бели басмени перденца по прозорците, — издигнати сред широки зашумени дворове, обградени с прогнили и приведени от времето тараби. Вместо днешното електрическо осветление, тук-там мъждеят петролни ламби, които не достигат до турския сляп сокак. Наредени, подобно днешните опашки, чакат жени с газеви тенекии да си налеят вода от кварталната чешма — там, гдето всяка вечер ехтят лудешки смехове на палави вакарелки.
Младият читател, чието око е виждало само днешния европейски облик на София, с нейните модерни здания, масивни държавни учреждения и тежки съпритежателски домове, ще остане учуден като чете настоящата книга, в която ще види физиономията на столицата във всичката примитивност на някогашното й благоустройство. Ще му се сторят смешни до глупост например тогавашните многобройни барачни театри, в които се играят с големи претенции комедии от Молиера, драми от Толстоя и Горки, В. Юго и Фр. Копе. Защото младите общества са тъй самонадеяни, както и младите хора: за тях няма нищо непостижимо. И, слава Богу, защото без това качество на младостта светът не би мръднал една крачка напред.
Авторът си припомня с много подробности и обществения живот на стара София, и нейното ежедневие: общественици, културни дейци, журналисти, чиновници: разбужда спомени за някогашните моди, разходки, сватби, ефекта от първия фонограф, нощни увеселения, битови фрески, прочути заведения, достозабележителни герои на деня с техните фриволни проказничества2 — личности отдавна забравени, но оставили диря в бодрата памет на повествувателя, отбелязали името си с низ духовити анекдоти, които и днес се помнят и приказват.
Всичко е предадено в прост, безизкуствен разказ, пропит на места с хумор, оживен от весели епизоди, без приумици, без мъдрувания и сентенции. И се пак авторът като че ли иска да направи един дидактичен намек на ония непоправими мизантропи, които никога нищо хубаво не виждат, които неизменно повтарят стереотипната фраза: „досега нищо не е направено“. И с хубавия си труд той иска да им отвори очите да видят разликата между София преди 50 години и днес, да реконструират старата столица на своите бащи и деди и да заживеят с мисълта да вложат нови творчески усилия, да я направят след четвърт век такава, каквато, може би, съвсем няма да прилича на днешната. И авторът е убеден, че новото поколение ще има отгде да черпи кураж да издигне след много години една всякак преобразена — и външно и духовно — нова столица, пред която днешната ще изглежда груба и неугледна и ще се краси вечно с лозунга: „расте, но не старее“.
Може би, че тъкмо такава е била и целта на г. Каназирски. И той е постигнал тая цел. Неговата вярна памет и живо наблюдение са му услужили да възпроизведе и разкаже много от онова, което е чул и видял, и да го напише хубаво, вярно и увлекателно.
Илюстрациите на анонимния художник издават един голям майстор.3
Миту Шишкавио. Файтонджията е силно обезпокоен, дали колата му ще издържи тоя твар.
Друг познат чревоугодник гаргантуа беше покойният симпатичен Пане Вичев, който преди да си отиде в къщи на обед, можеше да консумира тридесет-четиридесет кебапчета и две пражоли, да изпие десетина бири и тогава да каже: „Време е! Ще отида да се наобядвам.“ Много са анекдотите за бае Вичев, но един зная за положително верен. На един гуляй, гдето имало да се яде печено агне, в очакване на агнето за мезе поднесли едно кило пастърма. Един от съседите на Вичев казал: „Язък за пастърмата! Тази пастърма трябваше да я поднесат печена.“ Дочул съдържателят на заведението и веднага дотърчал с предложение да вземе чинията с пастърмата, за да я опече.
— А бе, остави ти тая чиния тук, нека има и сурова, а отрежи друго кило, което да се пече!
Докато съдържателят опекъл новата пастърма, бае Вичев унищожил непечената. Щом донесли печената, почнал да нагъва и от нея и изял повече от половината й. След тая „лека“ закуска донесли агнето, на което бързо видели сметката. Бае Вичев поискал на края да му опекат шест кюфтета на скара.
В бирариите носеха на Вичев кебапчета в чинийка по четири, за да бъдат топли и да не може да се броят от съседите консуматори. Все пак по-малко от четиридесет не можеха да задоволят Вичев. Неговият здрав организъм устоя на това злоупотребление с храната. Той почина недавна, като остави у своите приятели и събеседници най-добри спомени. Той не беше само гастроном, но още и духовит събеседник и услужлив приятел.
Някъде по това място, гдето днес е ул. Паренсов, в една паянтова къщичка живееше Димитрото Салабашев, посредник по продажба на къщи и места за строене. Снажен старик с вечно окачен бастун на лявата ръка, Димитрото от сутрин до вечер сновеше по улиците, излизаше от едно кафене, за да влезе в друго, от една кръчма в друга, за да търси тоя или оня. Димитрото имаше един „тик“ да си клати непрестанно главата от ляво към дясно. Той има една голяма заслуга към нашите артисти и журналисти. Всички актьори, които днес имат къщи, ги дължат на Димитрото. Когато намираше някое изгодно и евтино място, той ще намери актьора и ще му го предложи, като нареди плащането да стане на месечни вноски. Понякога той им даваше пари или им ставаше поръчител, само и само да могат те да се снабдят с място и в последствие с къща. Димитрото предвиждаше, че тия имоти ще станат много скъпи, и се мъчеше, щото всеки артист да има собствен дом. Само ония, които не са искали, само на тях Димитрото не е дал къща. Днес мнозина от тия артисти или техните наследници притежават по няколко апартамента в кооперациите, построени на места, дадени им от Димитрото Салабашев.
Наскоро почина друга софийска фигура: Султана Рачо Петрова. Тази безспорно висококултурна жена, родена в Тулча, в семейството на Хаджи Минчевич, дойде от ранни години в София и игра голяма политическа и световна роля в бившия дворец и в обществото. С голям успех в началото на живота си, към края тя не беше много щастлива, но и до последните си дни разхождаше из столичните улици своята горда осанка и не забрави никога, че е жена, елегантна жена. Султана Рачо Петрова ни остави няколко ценни трудове на български и на френски език, в които ние намираме ценна документация за нравите в бившия дворец.
Ще завърша, като спомена името на Д-р Марков или Марко Сакънтията. Юрист, адвокат, с малък ръст. Не познавам друг полиглот, който да надвишава Марко Сакънтията. Той отлично говореше и пишеше следните езици: английски, френски, италиански, немски, руски, гръцки, турски, арабски, та дори и арменски. Съдбата не беше много щедра към него. Поради това, че когато по едно време дадоха политически права на циганите, Д-р Марков се яви като техен защитник, него го нарекоха на подбив „цигански цар“. Тоя прякор му остана до края на живота, който не беше радостен. Марко Сакънтията беше добър юрист, добър адвокат, добър вестникар, но умря в мизерия.
Нашето „Клерже“33
По него време софийски митрополит беше Н. П. Партений, умен духовник с гръцка култура. Той говореше перфектно гръцки език. Правеше впечатление с дългата си чисто бяла брада и белоснежни коси. Партений не взимаше никакво участие в политическия живот, па даже и в обществения. Той обичаше много церемониите и ръкоцелуванията и се мъчеше да бъде винаги тържествен навсякъде. В архиерейските служби влагаше много църковен етикет и те добиваха една мажестиозност34, която привличаше столичаните. Неговата фигура се заобикаляше от снажния поп Георги Забунов, голям богаташ и не особено щедър в разходите си, поп Матей Бенчев, баща на актьора Матей Икономов и поп Рафаил (още жив) — и тримата свещеници импонираха със своите грамадни благоутробия. За да могат да се дават тонови реплики между служащите свещеници и Николаевия хор, дойде дякон Иван, прочут с басовия си глас, когото ние наричахме „Мечето“.
33
„Клерже“ — фр. clerge „висше духовенство, клир“.
34
Мажестиозност — от фр. majeste „величественост“.