Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
ШЕСТА ГЛАВА
Поликлиничен случай
За разлика от своята приятелка, Александър си оставаше послушно дете на двайсет и четвъртия век. Макар като инженер по поддръжката на хронолетите понякога и сам да летеше с тях, не му бе позволено да слиза в другите епохи и той никога не се изкуши да наруши забраната. Ето защо бе непонятно дори за специалистите от кварталната поликлиника как е възможно толкова нормален мъж така мъчително да страда по някакво побъркано момиче, което благодарение на професията си бе се изплъзнало от контрола на своята поликлиника.
Самият Александър не се питаше — той просто си страдаше добросъвестно и сладострастно. Обичаше младата историчка с всичките й странности и не я укоряваше за каквото и да било. Дори тази чудовищно неприлична постъпка — да се запилее някъде из Космоса, без да се сбогува, без да му съобщи адреса си, той прие като естествена за нея.
Веднъж Циана му разказа една древна легенда за някой си Тантал и неговите мъки и тази легенда му служеше сега за утеха. Той се виждаше, както Тантал, затънал до шия в блатото на своето страдание, зяпваше насън и наяве, за да отхапе от надвисналите над главата му плодове, знаеше, че са вече недостижими за него, но също така знаеше и че — според решението на боговете — няма да умре нито от своята жажда, нито от глада си, затова си се харесваше в тази роля и почти се наслаждаваше на своите Танталови мъки, защото бяха нещо ново за него. А не бе и чувал някой от познатите му да е страдал с такава сила от неосъществена любов, та чудото допълнително го изпълваше с гордост.
Разумният двайсет и четвърти век обаче не търпеше подобни чудеса. Най-напред го повикаха за консултация в поликлиниката. Александър се поучуди, но тъй като не му беше сега до медицински прегледи, не отиде. Учуди се и на собствения си бунт, защото знаеше, че работата нямаше да приключи с едното повикване. Така и стана. Още на другата вечер в квартирата му се изтърсиха не един и не двама от поликлиниката, а цели четирима: психиатър, психолог, социалният отговорник на квартала и блоковият лекар.
Той дисциплинирано се остави да го прегледат, но накрая си позволи мъничко плаха ирония:
— И с какво съм заслужил тази чест? Денят ми за редовната консултация е чак след три месеца.
Въпреки професионалната си школовка четиримата изглеждаха смутени; бе се оказал здрав и в добро състояние на духа. Психологът отвърна от името на комисията:
— Ще бъда откровен. В поликлиниката се обади ваша приятелка, която ви е напуснала. Каза, че сте много отчаян и било възможно да посегнете на себе си.
Александър потрепера от вълнение — нима това не показваше, че Циана все пак го обича, щом се е загрижила за него?
— Защо треперите? — веднага скочи психиатърът.
Инженерът предпазливо се ядоса:
— Отгде да знам? Нямам ли право да треперя?
— Страдате ли? — съчувствено го запита психологът, а социалният отговорник на квартала вметна с блага назидателност:
— Вижте, приятелю, толкова века човечеството полага усилия да направи живота такъв, че никой за нищо да не трепери!
— А аз ви обърквам реда в квартала, така ли? — рече Александър и повторно се разтрепера, вече от радост, че е способен на такава дързост.
Психиатърът лепна някакво миниатюрно апаратче на слепоочието му, а психологът повтори в друг вариант въпроса си:
— Отчаян ли сте, приятелю? Сигурно се чувстваме самотен, изоставен?
— То си е моя работа! — продължи да се бунтува младият инженер. И дръпна главата си. — Не разрешавам да ми впръсквате нищо.
— Апаратът е диагностичен — успокои го психиатърът. — Но защо ви е притрябвало да тъгувате бе, човек? Та нима това е проблем? Веднага ще ви оправим!
— Слушайте, на нея не бива да се вярва за такива неща. Тя е хрононавтка, натъпкана е с разни древни романтични истории. А може и шега да си е направила.
— Шега? С поликлиниката? — възмути се блоковият лекар.
У Александър бликна нещо като ненавист. Тия сигурно щяха да го оправят и той знаеше как: ще окъпят мозъка му в разни ендорфини и той сигурно щеше да се влюби в първата срещната жена още по обратния път от поликлиниката за дома си.
— Добре де, защо да не потъгувам малко? Неморално ли е? Осъдително ли е, когато те е напуснал любимият човек, да тъгуваш за него?
Единствен психологът в групата още не нервничеше — навярно имаше по-дългогодишна закалка:
— Напротив. И почтено е, и красиво е, ако този човек е заминал — и ти липсва. Но щом той изобщо те е напуснал, щом няма да се върне при теб, тогава става безсмислено. И опасно.