Незавършеният роман на една студентка

— Безобразие! — повтори истеричната изкуствоведка. — Да попадне сред едни от най-великите мъже на човечеството и да се държи така!

Тя очевидно имаше предвид не колегите си, а Праксител и компанията му, затова звънкият отговор на Циана прозвуча още по-кощунствено:

— С удоволствие ви ги отстъпвам, колежке. Идете, и ще се убедите, че великото и смешното още оттогава си вървят ръка за ръка. И само красотата подчинява всичко на себе си. Но това май вие няма да забележите.

— Престанете — викна шефът на изкуствоведческата катедра, настоял да довърши изложението си. — Всички знаем, че истинското изкуство не отразява пряко действителността. То не копира, то създава паралелна на живота действителност.

— Значи, нищо не ни пречи и занапред да си съществуваме паралелно — допрепаса Циана халата си и потупа възпълничкото рамо на Афродита.

Но пожелала да се присмее и над съдиите си с този снизходително-ироничен жест, тя бе забравила, че се намира в двайсет и четвъртия век, и потупва не истинската статуя, а нейното изваяно от лазерните лъчи холографско копие. Ръката й безпрепятствено влезе в тая абсолютно достоверна по обеми, по форма и по цвят, но също толкова безплътна паралелна действителност, и това я изплаши.

— Прощавайте!

— Нека прекратим дебатите! — предложи с боязлива строгост професорът-елинист, изправен все пак не пред самата Клио, изящната муза на историята, а пред тази устата нейна следовница. — Колежке, вашето „прощавайте“ ще рече ли, че най-после сте осъзнали своите простъпки?

— Да — отвърна още изплашената Циана и наведе чаровната си главица към реверите на халата.

— Добре. Тогава какви изводи ще ни предложите от тази ваша толкова зле изпълнена задача? Ние можем, естествено, и сами да вземем решението си, но научният демократизъм ни задължава да чуем по-напред вашето мнение.

Беше жестоко да се иска от нея веднага да прави обобщения и изводи, но комисията бързаше.

— Е? — подкани я неумолимо професорът-елинист.

И момичето замрънка безпомощно, както винаги на изпит, когато й се паднеше да развива не добре позната тема:

— Амиии, първо… Първо, коринтското вино не бива да се пие неразредено. Те го пиеха с изворна вода.

— Достатъчно! — спря я професорът с оня познат тон, който обикновено означаваше, че ще последва най-ниската бележка. И се изправи тържествено: — Колеги, ясно е, че заключението, до което стигнахме в предварителните си консултации, е правилно. Има ли сега някой против това, да се унищожат записите, които тя донесе от злополучната си командировка, и цялата тази история да се заличи веднага в паметта на всички, запознати с нея?

— Но защо? — единствено се обади Циана.

Професорът отново се насили към търпение.

— Би трябвало и сама да се досетите. Ние нямаме право с публикации или дори само с клюки да променяме историята, с която вие така сте се погаврили, да хвърляме сянка и върху светлия гений на Праксител. Още повече че и сега не можем с достатъчно научна сигурност да определим дали той по ваше внушение е извършил своята революция в изкуството, или под влияние на коринтското вино например — опита се накрая елинистът да премине към мъничко по-елинистичен тон, но нервите му все пак не издържаха: — Ама махнете най-после тая… тая…