Незавършеният роман на една студентка
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Незавършеният роман на една студентка». Краткое содержание книги:
— Да, мила, предстои ни раздяла. Вероятно окончателна. Аз отказвам да поема отговорността, защото характерът ти ще те погуби. Не един хрононавт-историк е загинал заради тия пусти изкушения. Теб поне оставих да полудуваш малко из миналото, трябва да ми благодариш, защото знаеш колко такива, че и далеч по-кадърни, изгоних — още след първия полет!
Циана щеше да запита с какво толкова може да се провини един студент при първия самостоятелен полет, когато програмата му е строго ограничена, но професорът отново бе отгатнал въпроса й. Дали не беше телепат, в тоя институт бе пълно и с телепати?
— Пращах ги в двайсетия век да ми донесат ракия. Ония, които ми донасяха, моментално изхвръкваха от курса.
— Но това… това… — чак се задъха момичето от възмущение.
— Нечестно и подло — подсказа й той. — Да, нечувана за нашето време подлост! Но аз не съм от нашето време, мила, и не бива да принадлежа само на него, иначе няма да си гледам работата, както трябва. Аз съм рожба на тия дяволски машини. Е, добре, ти оценяваш моята постъпка като неморална, а защо по-напред не се замисли над тия свои бивши колеги, които бързаха да извършат цели две нарушения на правилника, за да услужат на професора си? В двайсетия век май му казваха „подмазване“. Каква гадна дума, нали? Подмазване!
Циана не знаеше защо всяко споменаване на този далечен двайсети век й действаше така: като болезнено докосване, като спомен за недовършен сладостен сън, но спомен без картини, спомен на сетивата. Без малко да помоли: Пуснете веднъж и мен в тоя тайнствен век! Но професорът тропна шишето на бюрото и тръгна из кабинета, сякаш бягаше от прозрачното изкушение.
— Сигурно ще се запиташ, откъде у твоите колеги се е взело това подмазване? Неведнъж съм ви цитирал на лекциите си оня философ и революционер от деветнайсетия век Маркс. „Традицията на хилядите мъртви поколения преди нас тегне като кошмар върху ни.“ Тя е в гените ни, тая традиция, с всичко лошо в нея и е безкрайно трудно да й се противостои. А ние, хрононавтите, всеки път се оказваме направо в нечовешко положение. Хем трябва да оставаме незабелязани, тоест, по всичко да приличаме на другите от съответния век, хем да бъдем безучастни и неизкушени наблюдатели…
Да, подобни неща беше им казвал и на лекциите си, но как да им обърнеш специално внимание, когато целият си обзет от ламтежа да вкусиш миналото с всичките си сетива! Професорът забеляза, че думите му и сега не влизаха в главицата й, та продължи по-настойчиво:
— Какъв пример още да ти дам? Да приемем, че сега аз безумно силно те желая, а в същото време нямам право дори да ти намекна за това. Представи си трагедията на моето изживяване!
Циана обаче като че ли не бе способна да си представя трагедии, защото се зарадва.
— Ама наистина ли ме желаете?
— Уф — изпъшка професорът. — Може ли нормален мъж да не пожелае момиче като теб! Исках друго да кажа…
— Но ние сега не сме в миналото! — прекъсна го Циана и то прозвуча като окуражаване, макар и тя вероятно да бе възнамерявала друго да каже.
Професорът изгуби усмивката си, връхлетян навярно от всичките скрупули на миналите векове: възрастова разлика, служебно положение, чувство за отговорност, неопределен или определен страх — все фактори, които отдавна не играеха такава роля в любовните взаимоотношения. Върна се при шишето почти бегом, награби го, както човек се хваща някъде, да не го помете внезапно връхлетялата го буря.
— Не, ти не само пред историята нямаш чувство за отговорност!
Циана му се усмихна с най-лъчезарното си кокетство.
— И какво ще ме правите тогава?
— Чак на астероидите ще те пратя! — избухна професорът между две поредни глътки ракия, но след втората вече се бе овладял. — С миналото решително ще се простиш, мила моя палавнице! Но понеже още си ми симпатична, предлагам ти астероидите. За авантюристки като теб ще е интересно. Там се вършат епохални неща и се нуждаят от описание. Един някогашен мой студент ме помоли да му пратя историк.
— Е, да, оператор за компютъра! — посърна Циана, защото това бе най-презреният път за всички историци-неудачници.
— И компютърът им нещо подивял, та не могат да се оправят ни с него, ни без него. Иди, моля те! Ако щеш и заради дипломата за хрононавт, която така лекомислено ти дадох.
— Но аз вече много ще внимавам! — почти изплака Циана последната си молба. — И в края на краищата какво толкова може сам човек да обърка в историята!